Тема на седмицата
15 април 2004”Изтезаващи войници на САЩ, ислямистите с нетърпение чакаха това доказателство за низостта на Запада: от подобни унижения те черпят оправдание за действията си.Снимките имат опустошителен ефект. Репутацията на Америка пострада тежко, също както и моралът на армията на САЩ и съюзниците им. Цялата близкоизточна политика на правителството на Буш се съизмерва с фотосите и медиен президент като него не бива да се учудва на това.
Войниците на САЩ не само са се отнасяли грубо със затворниците, а и не са действали в юридическа ”зона на здрача”. Те са изтезавали и поради това са виновни за извършването на военно престъпление. Защото най-късно след Хагската спогодба за сухопътни бойни действия от 1907 год. и Женевските конвенции военнопленниците трябва да бъдат третирани почтено. Към това почтено третиране спада и забраната за насилствено изтръгване на информация от тях. Дори след края на бойните действия окупационната сила остава обвързана с международното военно право. Освен това всички конвенции за правата на човека забраняват изтезанията – колкото и безскрупумно да са действали самите пленници.
Възмущението от жестокостите в затвора Абу Гхраиб последва незабавно и то бе истинско. Политиците и медиите в Америка почти единодушно оцениха негативно срамните акции. Ало колкото и остри да бяха думите на президента, колкото и строго да бъде наказанието за извършителите, това не променя нищо по отношение на фаталната диагноза: зверствата не са били дело само на отделни, очевидно безсъвестни военнослужещи. Очевидно до жестоки изстъпления се е стигало многократно, очевидно те са били по нареждане на армейското разузнаване, за да бъдат изплашени и ужасени пленниците преди разпитите. А което е с особена тежест – очевидно висши офицери от Пентагона са знаели за това от началото на годината, но са тънели в мълчание.
Военнопрестъпленията на войниците на САЩ имат предистория. Тя започва с атентатите на Ел Кайда от 11-ти септември и обявяването на ”войната срещу терора” като нечувано предизвикателство, взривявящо всички досегашни правила и целия досегашен опит. Целта на ислямистите е да предизвикат неувереност сред демокрациите и чрез терор да ги принудят да променят свободолюбивата си същност. Отворените общества могат да се съпротивляват срещу тази заплаха, само ако в отбранителнта си борба не обявят за враг самата свобода. Действително атентатите от 11-ти септември повдигнаха много нови въпроси в наказателното и процесуалното право, както и в полицейските устави. Какво например да се прави, когато отвлечен от терористи самолет се насочи към небостъргач или АЕЦ? Не трябва ли да се намесят военните? Кой преценява и кой трябва да взима решенията? Как да се обуздаят престъпниците, опериращи трансгранично и се ползват с подкрепата на определени държави? Могат ли решениета на смърт атентатори-самоубийци изобщо да бъдат сплашени със средствата на наказателното ни право? Има ли ”лиценз за целенасочено умъртвяване”? И ако да: при какви условия?
Вместо обаче трезво да се прецени, че свободната демокрация заради самата себе си не може да действа неограничено, се разрази често хистеричен дебат, мисленето изпадна в извънредно положение. ”Война”, крещи американският министър на правосъдието Ашкрофт. ”Който обича смъртта, може да я получи”, казва приятелят му и германски федерален вътрешен министър Шили. А сред специалисти сериозно се обсъжда създаването на ”наказателно право срещу враговете, което прави тънката разлика между човеци и нечовеци.