Владетелят хваща перото може би, защото вътрешният му глас търси изява или защото един нарцистичен характер съчленява поезия и политика. С узряването на властта започват да доминират политическите съображения. Класическият пример в това отношение е лириката на Мао Цзедун. Ала който търси в неговата поезия един по-мек образ на владетеля, проявление на духовен импулс, потиснат от прагматизма на властта, той ще остане разочарован.

Поетичната жилка на диктаторите

Впрочем, същото важи и за прозата, излязла изпод перото на владетели. Мъжкарските писания на Теодор Рузвелт се четат не по-малко мъчително от спомените за Гърция на Вилхелм ІІ. Положителните примери са малко. Пиесите на Карол Войтила, да кажем, са напълно сериозни и многопластови драматургични произведения, само че той ги пише преди да стане папа. С известна виртуозност се открояват и лиричните опити на Фридрих Велики.

Раздвоението между изискванията на властта и естетическия интерес се проявява особено ярко при Гьобелс. Литературният учен с докторска титла е един от малцината деспоти с авангардистки вкус, с което се отличава от еснафските предпочитания на Хитлер. Официално Гьобелс прокламира един дървеняшки канон и забранява картини, на които тайно се наслаждава - съдбата на онзи, който стои едно стъпало под диктатора.

В масовата демокрация литературата на политиците е в по-голямата си част литература в сянка. От друга страна, творческите амбиции са особено отчетливи при диктаторите. Нерон, Сталин, Мусолини, Гьобелс, Саддам Хюсеин, Кадафи, Ким Ир-сен - всички те са с поетическа жилка. Според германиста Албрехт Кошорке диктатура и литература не са случайни близнаци. Тиранията била по същество един поетичен акт. Както поетът създавал свят от думи, така диктаторът създавал свят от дела. Но нима това не важи и за една демократично избрана канцлерка?

Аз съм човек като вас. Обичам ябълки.

Би могло да се спекулира обаче, че диктаторската налудничавост вирее само в един надарен с фантазия мозък. Най-добрия пример за тезата на Кошорке предлагат загадъчните писания на покойния Кадафи. В тях се проявява параноичното му чувство за отчуждение от либийския народ.

Сборникът разкази с почти сюрреалистичното заглавие "Селото, селото, земята, земята и космосът на астронавта" (1994) е като пророческа психограма на властта. Зад един объркан, гонен от народните маси герой изпъкват собствените черти на Кадафи. "Вашият дъх ме преследва, пречи ми", пише той. "Какво търся аз, скитащият се беден бедуин, в един модерен луд град?" Безпомощното езиково боричкане на Кадафи за близост до народа ("Аз съм човек като вас. Аз обичам ябълки") заслужава почти съчувствие.

Но дори естетическата изява да е по-близка до тоталитаризма, отколкото до демократичното средно равнище, допирът е само повърхностен. Който говори за вътрешно родство между диктатура и литература, би трябвало да обясни и кича, който преобладава в творчеството на диктаторите. Или проблемът е просто в това, че няма кой да ги предупреди да не публикуват такива глупости.

АГ, ФАЦ, ДПА, СГ