От началото на годината огромна част от медиите в България твърдят, че приетата от правителството и предложена за ратифициране от парламента Конвенция за борба срещу насилието над жени и срещу домашното насилие узаконява гей браковете и въвежда „третия пол“. Телевизии, вестници и онлайн издания „страхуват“ българите с някакво налагане отвън на „нетрадиционни ценности“ и обсъждат от сутрин до вечер как идват „травестити от Иран“, как „мъже ще влизат в женските тоалетни“ или пък как децата ще бъдат принудени да учат за „извратености“. Радикални политици яхват вълната и се изправят да „бранят“ народа. Енергията изтича, времето минава. Не, това не е поредният текст за т.нар. Истанбулска конвенция. Става дума за медиите.

Описаното е класически пример за това как една фалшива новина може да завладее общественото пространство, да диктува политическия дневен ред и да принуждава дори и разумни политици да се съобразяват със страха, разпален у част от хората в резултат от тази фалшива новина. В Конвенцията няма абсолютно нищо от цитираното - става дума за първия сериозен ангажимент за систематична борба срещу насилието над жени. В подменената реалност обаче няма как да бъдат чути компетентните гласове, които да обяснят на притеснените хора за какво става дума и че нищо от това, което ги смущава, не присъства в този документ. Реалността бе подменена с помощта на пряко и непряко контролираните от депутата Делян Пеевски медии - тоест, мнозинството медии. Направиха го този път, правили са го много пъти преди, ще го правят и занапред.

Десет срамни години

Този случай съвпадна във времето с публикуването на т.нар. „Бяла книга за свободата на медиите в България“, изготвена от Съюза на издателите в България, който обединява малкото останали хартиени и онлайн издания, които са извън контрола на цитирания депутат. Книгата синтезира развитието на медийния пазар в последните десет години - от приемането на България в Европейския съюз, когато страната заема 36-о място в индекса на „Репортери без граници“, до днес, когато тя вече се нарежда чак на 109-а позиция. Сгромолясването в тази класация има обяснение - експанзията на Пеевски и майка му, която започва от покупката на няколко вестника, минава през монополизиране на разпространението на печатни издания, напредва към телевизиите, навлиза мощно в интернет и в крайна сметка постига пълна доминация. Всичко това става с чужди пари - първо с парите на вложителите в КТБ, а след нейния фалит започва „закачането“ на отделните медии към потоци от публични пари - като средствата за комуникиране на европрограми или пък компании на ключови места във веригите за обществени поръчки.

Подкрепеното с парите на вложители и данъкоплатци навлизане на медийния пазар е конкурентно предимство, което задушава останалите. По същото време интернет разрушава традиционния бизнес модел на хартиените издания. А превземането на разпространението е „последният съдийски сигнал“ - мачът е приключил. „Бялата книга“ описва и последвалия натиск срещу малкото останали издатели, които отделят средства от други свои икономически дейности, за да поддържат медии. Влиянието на Пеевски в държавните институции му позволява да атакува чрез прокуратура и регулатори икономическата основа на независимите от него издания. Всичко това е описано в „Бялата книга“. Десет години по-късно България има медиен сектор, който в мнозинството си е контролиран от един-единствен човек. И всеки друг в бранша изпитва на гърба си силата на държавната машина. Защото той така е поискал. А основният инструмент за устойчивост и захранване на модела е тоталната подкрепа за управлението, каквото и да е то, и оклеветяването на всеки различен глас.

Проблемът е не просто Пеевски

Проблемът обаче не е само, че депутатът Делян Пеевски контролира почти всички медии - големият проблем е, че неговите издания не се държат като медии. Тяхната цел не е да информират гражданите, да предоставят поле за дебат между различни гледни точки, да се опират на факти, да уважават достойнството на хората, за които пишат. Вместо това има клеветнически кампании срещу всеки, който е дръзнал да изрази дори и най-слабо несъгласие със статуквото. Има откровени измислици, заклеймяване на опоненти, фабрикуване на фантасмагорични сценарии, използване на агресивен, уличен език. Проблемът не е толкова самият собственик, колкото това, в което превърна своите медии - бухалки за саморазправа. Десетки са спечелените съдебни дела срещу негови издания - всеки процес досега е стигал до решение, че неговите медии лъжат. Но не всеки засегнат има енергията да търси правата си в съда.

Когато журналистиката бъде заменена с клевети и пропаганда, от това страда цялото общество. Защото губи естествената среда за размяна на мнения, за цивилизован сблъсък на позиции, за търсене на истината. Гражданите са лишени от правото си да бъдат информирани - вярно, коректно, без омраза. В тази ситуация обществото може лесно да бъде манипулирано, може лесно да бъде тласнато в някаква посока, за да хаби енергията си и да не забелязва как полицията все още не хваща бандити, как в здравеопазването изтичат все повече пари, а хората са все по-болни, как образованието е някъде в средата на 20-и век, докато икономиката търси хора от 21-и век. Така минава времето, така не се занимаваме с истински важните неща, така продължаваме да сме изостанало общество. И вместо да ценим знанието и истината и да гледаме напред, въпросните медии възпитават поколение, което цени грубостта и гледа назад. А това е безотказна рецепта за трайна бедност.