Какво скандираха въстаниците от Арабската пролет, тръгнали срещу танкове и дори камили? Не, за демокрация не се сещаха. Викаха „карама“, „достойнство“. Какво искаха българите през 1989? Приватизация, либерализъм? Не, чувстваха се обидени заради привилегиите на номенклатурата и заради липсата на всички онези хубави неща, които на Запад имаха. Ако щете, дори бунтовете от пролетта на 1876, ретроспективно наречени национална революция, са били мотивирани от идеални подбуди, а не от икономически искания.

Днес накърненото достойнство започва да измества всички други теми - напук както на марксистките теории за класовите интереси, така и на либералните за рационален избор. Тръмп се готви да спаси Америка, изнасилвана търговски от Китай и буквално от мексиканските имигранти; Льо Пен е обидена, че Франция се била превърнала в „регион на Европа“; страните от Вишеградската група - че бюрократите от Брюксел ги поучават с някакви ценности. Ще кажеш - детска градина.

Ето откъде идва гневът ни

На последните два избора в България просто нямаше друго, освен проклетото достойнство. Обещаваха ни да тропаме по масата, да отблъскваме въображаеми неоосмански пълчища, да се изправяме срещу ЕС по разни теми. Отделно - хорàта в училище, окайването на „турското робство“, което с годините сякаш става все по-тежко, битката за попадане в книгата на Гинес с най-голямата баница... Националпопулистите, специалисти в жанра, са в сериозна конкуренция с мейнстрийма. Днес левите формулират дори социалните проблеми с езика на достойнството - да получаваш ниска пенсия например е недостойно, не несправедливо.

Как стана така, че емоциите добиха толкова голямо значение в политическия ни живот? Ако животът и в България, и в Щатите изглежда еднакво нетърпим, явно работата не е във фактите, а в някаква промяна на възприятията. Защото усещането за собственото достойнство е въпрос на сравнение, не на факти. А новата медийна среда - фрагментирана, глобализирана, дигитална, хипер-конкурентна - ни изправя непрестанно пред живота на другите. Навремето източноевропейските младежи имаха главно звуков образ от западния живот, на който да завиждат, тук-там някое илюстровано списание, някой чифт дънки. Днес бахрейнският младеж, да речем, е всекидневно бомбардиран с мултимедийни образи на дискотеки и сексуална свобода в големите световни метрополии.

Медиите са превърнали света в сцена, където се разиграват все повече, все по-драматични сюжети. Те слабо засягат живота ни, но сме свикнали с тях като с телевизионен сериал, който неусетно подменя реалността. Няма арабин, който да не се възпламени от съдбата на палестинците, а евреин - от антисемитско изказване някъде по света; снимката на удавеното дете Айдън вдигна вълна от симпатии към бежанците, а фалшивите слухове за масови изнасилвания в центъра на Кьолн - фашизоидна ярост към тях.

Подобни сюжети се разиграват и на исторически терени, произвеждани масово от същата медийна среда. Оттук абсурдът: наместо с времето травмите да отшумяват, расте обидата от далечни исторически събития. Обидата от колониалния гнет, заради който терористи отмъщават на Франция. Обидата заради загубените империи, чието величие обещават да възстановят популистите. В България омразата към турците и обичта към руснаците засега си остава политическа риторика, в бивша Югославия обаче разбудиха демоните на Втората световна война и се изпоклаха. Комунизъм, фашизъм, римски завоевания, кръстоносни походи...

Не казвам, че миналото не трябва да се помни, а че днес то става все по-тежко бреме за настоящето. Причината - сцената на миналото е непрекъснато пред нас, разчесва раните, прави ни обидени и нещастни.

Парадоксът на съвремието ни

Усещането за неудовлетвореност засилва и индивидуалното сравнение с другия. Може и да ми се вдига материалното положение, но ако на колегата дават повече, достойнството ми със сигурност ще е засегнато. Трябва да има причина един да успява, а друг - не. Мислим се за част от универсално човешкото и затова очакваме да бъдем третирани като другите. А пък обществото е все по-шарено, което създава поводи за все повече раздразнения. Не само се увеличава неравенството, а започват да не работят всякакви обяснения защо единият така, а другият иначе - Фортуна, талант, заслуги, синя кръв... Всичко е все по-видимо и все по-необяснимо: ето откъде идва раздразнението ни. Пред разкоша на богатите и „мързеливите“ безработни, пред различните сексуални нрави и религиозни вярвания.

Оттук и парадоксът: колкото повече различие, толкова по-малко толерантност. Обидени сме от самата гледка на другите възможни животи, те подкопават увереността ни, че трябва да сме това, което сме. И започва едно наддаване в идентичността, едно помпане на символични мускули. Доста опасен процес, като имаме предвид, че цялата тази битка по удържане на различни достойнства все повече измества рационалния дебат за това как можем да управляваме обществата си. Откъде идва тази несигурност на съвременния човек? Вероятно я подхранва мултимедийната илюзия, че някак с един клик можеш да се пренесеш в другия живот - и понеже тая работа е трудна, чувстваш се обиден и се захващаш да браниш достойнството си.