"12 септември, вторник. Няма почти никаква видимост. Отвратителен южен бриз. Минус 52 градуса по Целзий. Кучетата зъзнат. Мъжете са като сковани в замръзналите си дрехи след мразовитата нощ. Съмнително е дали времето ще се смекчи."

Тези думи от дневника на Роалд Амундсен, записани през 1911 г., дават известна представа с какви предизвикателства е трябвало да се борят норвежкият полярен изследовател и неговите спътници преди 100 години в Антарктида. Обречена мисия с неясен край - само така може да бъде окачествена експедицията. При все това Амундсен има късмет и се завръща като откривател на Южния полюс. Съперникът му, британецът Робърт Ф. Скот няма този късмет и заплаща опита с живота си.

На борда на "Фрам"

В началото на 20-ти век научният свят е обзет от "треска за Южния полюс". Полярният регион е последното бяло петно на географските карти. Още през 90-те години на 19-ти век географски конгреси призовават науката да изследва Южния полюс. От края на 19-ти век до началото на 20-ти век 16 големи експедиции от общо 8 страни поемат към полюса. Авантюра, която по онова време изисква преди всичко голяма издръжливост, добро планиране и отлични географски познания.

Роалд Амундсен, издънка на богато семейство на корабостроители и мореплаватели, иска да бъде сред първите. През 1909 г. купува "Фрам" - кораба на прочутия полярен изследовател Фритьоф Нансен - и планира да извърши на борда му експедиция до Северния полюс. Но още докато подготвя експедицията, получава вестта, че Северният полюс вече е покорен от американците Фредерик Кук и Робърт Пири. Амундсен променя плановете си. Решава да стане първият човек, стъпил на Южния полюс.

Между страха и амбицията

Амундсен планира всичко до най-малките подробности, защото твърде добре знае какви рискове очакват екипа му: леден студ, загуба на сили, снежна слепота. Наясно е освен това, че британецът Робърт Ф. Скот също планира експедиция до Южния полюс и естествено иска да изпревари съперника си. След пристигането в Антарктида през януари 1911 г. той изгражда базов лагер в шелфовите ледове край "Залива на китовете" и през следващите месеци строи складове със запаси от продоволствие, гориво и храна за кучетата.

Въпреки цялата си педантичност, предпазливият Амундсен не успява да надвие амбициозността си. На 12 септември стартира прибързано, гонен от страх, че Скот може да го изпревари. Снежна буря кара експедицията да поеме обратния път. Едва на 20 октомври времето допуска втори опит. Амундсен тръгва с още четирима спътници със ски и с над 50 кучета за четирите шейни. Предстоят им 3000 км път до полюса и обратно, а също така глетчерни пукнатини, снежни бури и мъгли. Преодоляват 1500-те километра за около три седмици и на 14 декември забиват във вечния лед норвежкото национално знаме. Четири седмици преди Робърт Скот и неговите хора. След общо 99 денонощия петимата успешно се завръщат в базовия лагер.

Фатална грешка

Скот също е опитен полярен изследовател. Още през 1901 г. ръководи експедиция с кораба "Дискавъри" до Антарктида и още тогава иска да достигне до Южния полюс. Но след две седмици на борда на пленения от ледовете кораб е принуден да се завърне в Англия, без да е постигнал целта си.

Скот започва да планира втората си експедиция. Тъй като по време на първата е имал сериозни трудности с кучешките впрягове, този път залага на понита, които купува в Манджурия. Фатална грешка, както се оказва впоследствие. Традиционни, но и специално разработени за експедицията моторни шейни допълват средствата за придвижване сред ледовете. В крайна сметка Скот потегля с кораба "Тера нова" към Южния полюс. По време на плаването научава за конкурента си Амундсен и се разбързва. На 1 ноември 1911 г., повече от 12 дни след Амундсен, Скот потегля с 16 мъже, до един военни учени, към Южния полюс.

Експедицията напредва твърде бавно, понитата често затъват в ледовете и снеговете, пътешествениците не се справят с кучешките впрягове. Скот нарежда животните да бъдат умъртвени и използвани за храна. Накрая участниците в експедицията сами теглят тежките шейни. Метеорологичните условия се променят: мъгла, снежни бури, ниски температури затрудняват придвижването. Едва на 18 януари 1912 г., след мъчително бавно придвижване експедицията стига до Южния полюс, където съкрушени участниците се изправят пред норвежкия флаг в ледовете.

Гроб сред вечния лед

Мечтата се пуква като сапунен мехур. Изтощени и отчаяни, те тръгват по 1300-километровия обратен път към базовия лагер. Снежна слепота, глад и измръзвания ги бавят. Двама от участниците умират от наранявания и крайно изтощение. На 19 март, цели два месеца по-късно, експедицията стига до последния си лагер - само на 18 км от склада със запаси. Последната им храна и горивни материали са на привършване. Скот и двамата му спътници загиват. Едва осем месеца по-късно труповете им са открити от спасителен отряд. Погребват ги в леда.

Амундсен също е постигнат години по-късно от трагична съдба: през 1928 г. участва в акция за спасяването на италиански полярник, от която не се завръща.