Коментар от Ясен Бояджиев:

Миналата седмица, в разгара на битката в защита (неясно от кого и от какво) на „турското робство” и „българската национална идентичност” и на фона на страстите около излъчването на нов министър на образованието, сред най-четените и коментирани новини се промъкна и едно кратко известие от чужбина. Разбира се, само в изданията, които сметнаха за нужно да го публикуват.

"Дребно" (по българските стандарти) нарушение

Главният прокурор на Румъния подаде оставка само седмица, след като името му бе публично замесено в скандални разкрития от разследване срещу друг обитател на високите етажи на властта. Румънската национална дирекция за борба срещу корупцията (орган без еквивалент в българската практика, който е част от прокуратурата, но, забележете, ръководителят му е независим от главния прокурор) поиска (и получи) сваляне на имунитета и започване на наказателно преследване срещу доскорошен вицепремиер и днешен сенатор заради злоупотреба със служебно положение - при пътуванията си той неправомерно е използвал моторизиран полицейски ескорт. По закон в Румъния право на такъв ескорт имат само президентът, премиерът и лидерите на двете камари на парламента. За министрите той се полага само в извънредни случаи, но въпросният вицепремиер го е ползвал средно пет пъти дневно в продължение на почти две години за какви ли не цели.

Този човек неправомерно осигурил същата привилегия и за главния прокурор, което двамата скрепили с протокол между ръководените от тях институции. Та именно заради съмнения, че се е възползвал от тази дребна по българските стандарти неправомерна облага, румънският главен прокурор подаде оставка. Въпреки че, както твърди, никога не е искал и не се е възползвал от такъв ескорт. И въпреки впечатляващите резултати от работата му, оценени подобаващо в излезлия дни преди това доклад на Европейската комисия за Румъния. Подаде оставка като „жест на отговорност и чест”, за да няма последици за имиджа на институцията.

Коментарите

Първите коментари под тази новина в българските издания бяха шегаджийски: „какъв балък, подава оставка за такава глупост”, „клети, глупави румънци, клатят си държавата и се дестабилизират сами, а имат толкова силна нужда от стабилност”... Следващите бяха по-сериозни: Румъния явно е вече на „светлинни години пред нас”, това вече е „цивилизационна разлика”, „а нашият главен прокурор, от чиято работа не се забелязват никакви резултати, какво чака”...

Имаше и скептични коментари, които отбелязваха, че нещата там не са толкова цветущи, че румънският главен прокурор е с 3-годишен мандат, който изтичал след само 2-3 месеца, че освен това зависи от изпълнителната власт и министъра на правосъдието (макар да е назначаван с президентски указ) и че е свързан с предишното правителство на Виктор Понта. И напомняха, че самият Понта дълго не подаваше оставка въпреки доказаното си плагиатство и въпреки че бе разследван за корупция.

Невиждано в България

Някои от забележките на скептиците имат основание. Румъния наистина не е „цъфнала и вързала”. Румънските управленци сигурно още не са прегърнали масово цивилизования европейски и световен стандарт, при който подаваш оставка и при най-малкото съмнение, че си нарушил принципите на закона или на морала. И все пак тази оставка се случи, което е и първата разлика между двете съседни страни. В България подобни жестове на „отговорност и чест” няма, въпреки изобилието от поводи. Както „дребни”, като например правителствен самолет да вози футболни отбори на приятелски мач или пък поставянето и снемането на държавна охрана по неясни критерии, така и далеч по-сериозни примери за съвсем основателни съмнения за използване на институциите за частни интереси, превишаване на правомощия и потъпкване разделението на властите. Достатъчно е да припомним само няколко случая като например „Ало, Ваньо”, „Ти си го избра”, „Костинброд”, КТБ, „Яневагейт”...

Колкото до аргумента със статута на румънския главен прокурор, той е валиден с по-голяма сила в обратната посока. Което пък ни отвежда до втората разлика между двете страни.

На румънския главен прокурор не само може да му се иска оставката. Него има кой да го контролира (за разлика от България, където „над главния прокурор е само Бог”). И въобще: в Румъния има кой да разследва управляващите, при това без да зависи от тях. И не просто да ги разследва, а дори да доказва провиненията им и да „ги хваща”. Ето само няколко примера, за които научихме едновременно с новината за оставката на главния прокурор. Същия ден румънски съдия бе осъден на 22 години затвор (плюс конфискация на пари и луксозен автомобил) за това, че е взел подкуп, за да издаде благоприятни съдебни решения по няколко дела за фалит на компании на един от най-богатите бизнесмени в Румъния. Заедно с него бяха осъдени още трима съдии. Подкупилият ги през декември 2013 бизнесмен също е осъден - на 4 години и 4 месеца затвор. Мимоходом да споменем, че след ареста на съдиите адвокатът на бизнесмена се хвърлил под влак.

За колко такива истории в България се сещате? Тук прокуратурата проверява сама себе си. Управляващи се проверяват само след като паднат от власт, но последствия така или иначе няма. Никога нищо не се доказва - независимо, че често пъти нещата се виждат или чуват съвсем ясно. Това е правилото, от което практиката не предлага нито едно изключение.

Тази разлика е описана ясно в докладите на Европейската комисия. За Румъния (за пореден път) тя посочи: „През последната година станахме свидетели на професионализъм, ангажираност и добри резултати на съдебната система и на специализираната прокуратура за борба срещу корупцията, бяха въведени реформи”. Какво писа и за пореден път не написа за България - вече знаете.

Третата разлика

И още нещо беше казано от Брюксел покрай този доклад: "През последната година Румъния и румънският народ демонстрираха готовността си да се борят срещу корупцията и да защитават независимостта на съдебната система. Масовите демонстрации показаха колко важни са тези въпроси за румънските граждани”. Тези думи визират протестите от есента на миналата година, които под лозунга „Корупцията убива” принудиха Виктор Понта да подаде оставка. И показаха, че младите и образованите румънци поемат нещата в свои ръце.

Това е третата разлика между двете страни. Подобни признаци на пробуждане се забелязват и тук. Но те остават нечути. А и за преобладаващата част от българското общество „тези въпроси” очевидно не са толкова важни. Във всеки случай не толкова важни, колкото например дискусията кога точно ще се изучават Паисий и Балканджи Йово.

Румъния, разбира се, още не е „на светлинни години пред нас”. Но румънците са стъпили на верния път. И вече започват да се губят от погледите ни в далечината.