През първите седмици след избора на Тръмп мнозина в Европа се надяваха, че и популист като него ще промени поведението си, когато усети отговорността на поста си. А фактът, че новият президент назначи на ключови позиции убедени привърженици на евро-атлантическото сътрудничество, които засвидетелстваха своята вярност към НАТО, подхранваше тези надежди. Само че в Белия дом последната дума има президентът. А той неизменно показва, че остава верен на досегашното си поведение. Фактът, че призова съюзниците от НАТО да увеличат средствата си за отбрана не къде и кога да е, а тъкмо в Брюксел и точно по повод откриването на новата главна квартира на НАТО, свидетелства за това, че му липсва всякакъв усет за историческото и нематериално значение на Алианса.

В НАТО винаги е имало спорове около разпределянето на средствата. Но никога досега американски президент не е показвал толкова неприкрито, че възприема НАТО не като общност на ценности, а по-скоро като доставчик на военни услуги.

Протекционизъм вместо свободна търговия

От европейска гледна точка, равносметката от посещението му в ЕС не е по-добра. А това, че удостои с визитата си двамата висши представители на ЕС, беше по-скоро формален дипломатически жест. Председателят на Европейския съвет Доналд Туск след това беше принуден да заяви, че има единодушие относно борбата срещу тероризма, но не и по търговските въпроси, опазването на климата и отношението спрямо Русия. А това е огромна крачка назад. При предшествениците на Тръмп имаше принципни различия между ЕС и САЩ само относно опазването на климата. А в края на мандата на Обама нямаше спор дори и по този въпрос.

Това, че Тръмп продължава да критикува германския външнотърговски излишък, добре се вписва в общата картина. Наивно би било да се очаква, че един протекционист като него би могъл да се превърне в убеден привърженик на свободната търговия само след няколко срещи с важни търговски партньори.

Ако се абстрахираме от някои реторични компромиси, които Тръмп направи по време на първата си чуждестранна обиколка, ще видим, че той остана верен на позициите си от времето на предизборната борба. Воденето на външна политика за него явно означава да се следват тясно дефинираните национални интереси. За разлика от много други президенти преди него, Тръмп няма обхватна представа за световния ред. Той се ориентира към на пръв поглед лесни и бързи за постигане цели: възпирането на Иран, въоръжаването на Саудитска Арабия, борбата срещу тероризма. Опрат ли нещата обаче до някоя по-комплексна тема като например Сирия и близкоизточния конфликт, президентът вече не разполага с ясна линия на поведение.

Това явно е и една от причините, поради които Тръмп не проявява голям интерес към европейските си партньори – по въпросите, които го интересуват най-силно, те играят само второстепенна роля. И още нещо: и други американски президенти са имали проблем да разберат същността на ЕС – едно обединение, което е почти несъвместимо с американската идея за държавност. Все пак трябва да се признае, че не е само Тръмп, който с националистическите си цели предизвиква кризата в трансатлантическите отношения.

Западният проект и Америка

От падането на Берлинската стена насам Западът търси свой общ политически проект. В отношенията с Америка имаше моменти на сближаване /атентатите от 11 септември 2001 и Афганистан/, но и моменти на взаимно отдалечаване /Ирак/. Поведението на американския президент може би е последното доказателство за познатата максима, че съюзите траят само, докато има общ враг. Видяхме, че дори военната интервенция на Русия в Крим успя само временно да сплоти Запада. Дори и в Европа не се намери мнозинство от държави, които да възприемат Путиновата агресия като екзистенциална заплаха. В повечето случаи те я осъзнаха просто като "тежко" нарушение на правилата. За американците Украйна е твърде далеч, а и конфликтът е сложен за разбиране. Затова не е чудно, че Тръмп се интересува много повече от Северна Корея, чиито ракетни изпитания непосредствено застрашават американската сигурност. За европейците пък, странната севернокорейска империя на Ким Чен Ун е нещо твърде далечно и непонятно.

Още по-отявлени са светогледните различия. На ЕС се гледа включително и като на "морална" или "нормативна" сила. И това добре описва неговите стратегически цели. Независимо от всевъзможните вътрешни крамоли, европейците неизменно са били убедени в това, че интересите им са най-добре защитени, когато възможно най-голям брой държави от континента изповядват западните принципи за демокрация и пазарна икономика. Затова ЕС постоянно се опитва да оформя както своя континент, така и други територии по света по свой образец. Тръмп обаче не желае да има нищо общо с подобна цел – това стана пределно ясно от речта му, произнесена в Риад.

Така че, в момента има само една сфера, в която европейци и американци преследват общи интереси: унищожаването на ИД. Тази цел е толкова важна, че би трябвало да се молим тя да не бъде засегната от многобройните други конфликти, които ще определят трансатлантическите отношения в обозримо бъдеще.

Николас Бусе, ФАЦ

Frankfurter Allgemeine Zeitung

www.faz.net

Всички права запазени

Frankfurter Allgemeine Zeitung GmbH, Frankfurt am Main