През 50-те и 60-те години, когато бях още дете, четях в учебниците, че Европа е розовата земя на надеждите. Изграждайки новата турска република върху развалините на Отоманската империя, Мустафа Кемал Ататюрк въвежда постепенно редица прозападни социални и културни реформи; през следващите 80 години те са предмет на непрестанни дебати в Турция и допринасят за укрепването на новите елити. За да бъдат легитимирани тези реформи, нас ни призоваваха да ги приветстваме, а освен това и да имитираме ориенталската розово-лилава европейска мечта.

Залитане по Европа

Макар учебниците в детството ми да съдържаха текстове, които ни учеха защо държавата и религията трябва да бъдат отделени, те същевременно преливаха от въпроси, целящи да разкрият тайната на голямата сила и големия успех на Европа. Въпроси от рода на: "Какви са целите и плодовете на Ренесанса?" или "Ако имахме толкова нефт, колкото арабите, щяхме ли да сме толкова богати и модерни, колкото и европейците?" И в училище, и по-късно, в университета чувах отговора: "Само че ние никога не сме имали Просвещение".

Философът Ибн Халдун казва, че залязващите цивилизации се запазват, като имитират своите победители. Тъй като Турция никога не е била колонизирана от някоя световна сила, "преклонението пред Европа", "имитацията на Запада" никога не са имали унизителен привкус. Да се залита по Европа винаги е било исторически императив или въпрос на нагаждане.

Само че тази някога тъй силна мечта за розово-лилавата Европа е отлетяла. Може би защото Турция вече не е така бедна, както някога. Или може би защото тя вече не е аграрно общество, управлявано от своята армия, а динамична нация със силно гражданско общество. Нито в Турция, нито в Европа някой храни реалистична надежда, че страната в близко време ще се присъедини към Европейския съюз. Но да се признае, че надеждата е изгубена, би било също тъй съкрушаващо, както и да се види, че отношенията с Европа се сриват. Една от причините за обременяването на тези отношения е със сигурност съюзът, сключен от част от турската армия и медиите с националистически политически партии, тяхната успешна кампания да саботират присъединителните преговори.

Разбитото турско сърце

По поръчка на същата тази инициатива бяха организирани преследвания срещу мен и други писатели, извършени бяха убийства на мисионери и християнски духовници. Последваха емоционални реакции, чието значение показва най-ясно примерът с Франция. През миналия век тя е образец за турския елит по отношение на секуларизма, образованието, литературата, изкуствата. Но когато виждаш как през последните пет години Франция се проявява като страната, оказваща най-сериозна съпротива срещу идеята за приемането на Турция в единна Европа, това просто ти разбива сърцето.

Главно ангажиментът на Европа във войната в Ирак предизвика обаче най-голямо разочарование в незападните страни, а в Турция и истински страх. Европа прояви голяма готовност да бъде подведена от Буш и въвлечена в неговата незаконна и жестока война. Не е трудно да се види, че Европа е разединена по отношение на вътрешните си проблеми. И е очевидно, че европейските народи имат по-малко опит от американците по отношение на съжителството с онези, чиито религия, цвят на кожата или културна идентичност са различни, и че трудно ги приемат. Тази съпротива изостря вътрешните проблеми на Европа. Дискусиите в Германия за интеграцията и мултикултурното общество са типичен пример за това.

Наблюдавайки Истанбул, който става все по-космополитен, а и привлекателен за имигранти от Азия и Африка, стигам без колебание до следния извод: бедните, безработните, беззащитните от Азия и Африка, които търсят нови убежища, няма да могат да бъдат задържани далеч от Европа за вечни времена. Най-лошото е обаче, че предубежденията и политиката, насочена срещу имиграцията, рушат централни ценности, направили Европа това, което тя е днес.

Не е "братство" да си безчувствен

В турските учебници от детството ми нямаше дискусии за демокрацията и женските права, но върху пакетчетата цигари "Голоаз", които пушеха френските интелектуалци и които бяха много разпространени в Турция, имаше надпис: "Свобода, равенство, братство". Не е "братство" да си безчувствен към страданията на имигранти и малцинства, да отблъскваш азиатци, африканци и мюсюлмани, които живеят труден живот в покрайнините на Европа, и дори да прехвърляш върху тях отговорността за собствената им мизерия.

Разбираемо е, че Европа е разтърсена от страхове и дори изпада в паника, когато трябва да защити големите си културни традиции, да запази предимствата, които е извоювала през вековете. Но когато става дума за това да защити себе си, не е ли по-добре за Европа вместо да се затваря в себе си, да си припомни основните ценности, превърнали я някога в гравитационен център за интелектуалците в целия свят?