Като начало нека припомним, че премиерът Ердоган направи за демократичното отваряне на Турция повече, отколкото който и да било друг политик през последните двайсет години. Неговата борба срещу тайния съюз "Ергенекон" е и борба срещу фашистоидния национализъм, жертва на който през годините на военната хунта и през 90-те години станаха много интелектуалци. Неуспехът на Ердоган да реши кюрдския проблем с политически средства се дължи не на последно място и на твърдоглавието на някои кюрдски лидери, които продължават да залагат на тероризма. Нещата не се улесняват и от рефлексния кампаниен патриотизъм на арменската диаспора, който по-скоро разгорещява вместо да просветлява духовете по света.

Да бъдеш или да не бъдеш - държавата решава

Публицистът Ахмет Инсел, притежател на докторска титла от Париж и инициатор на акцията за събиране на подписи "Молим арменците за прошка", съзира в Турция признаци за "демократичен авторитаризъм". Той има предвид един режим, който "криминализира всички форми на опозиция, които не приема", и освен това се мотивира със съзаклятнически теории. И наистина: начинът, по който са се организирали някои кюрдски лидери, плаче просто да бъде определен като съзаклятнически. Никой в Турция явно не знае нищо за нелегалната организация "Кома Чивакън Курдистан".

Осведомителната агенция Асошиейтед прес е изчислила, че след 9 септември в никоя друга страна по подозрение в тероризъм не са били осъдени толкова много хора, колкото в Турция - 12 000 от общо 35 000 в целия свят. Второ място заема Китай - с терористични процеси, които имат също толкова малко общо с 9 септември, колкото и онези в Турция. Човек не бива с лека ръка да сравнява тези две страни, но това статистическо съседство не е случайно. В подхода си към свободолюбивите хора политиката на Ердоган все повече имитира подхода на Китайската комунистическа партия. И двете са убедени в особения път на своя народ и че само те знаят накъде води този път.

При това нито Китай, нито Турция са диктатури. Позволено е много, като границите на позволеното умишлено се поддържат размити. Наскоро китайският публицист и медиен предприемач Чан Коншун си позволи един антиутопичен роман. "Китайският златен век 2013" описва една втора глобална криза, която почти струва властта на комунистите. Романът беше забранен в Китай, но авторът му бе оставен на мира. "В Китай държавата решава дали си дисидент или не", бе коментарът на Чан в интервю за New York Times.

"Предимствата" на диктатурата

Произволът в полудемокрациите има главно две последствия. На първо място той води до автоцензура. На второ - до разводняване на моралните мащаби. В Русия - чиито управници също следват един "особен" път, наричан "суверенна демокрация" - се стигна дори дотам да се обсъждат "предимствата" на ясно дефинираната диктатура.

"Полусвободата и полуотворената граница са отвратителни, защото не позволяват на човека да заеме ясна морална позиция", пише поетът и журналист Дмитрий Биков. "Полуцензура и полузабрана, полуистини и полупропаганда, тотално лицемерие, което не изостава от съветското, - всичко това скапва страната по-бързо от една пълноценна диктатура". За да бъде още по-ясен, Биков цитира Томас Ман: "Хитлер имаше голямото предимство, че предизвика невиждано опростяване на чувствата, изчистеното от всякакви съмнения "не", категоричната и убийствена омраза. Годините на борбата срещу него бяха в морално отношение едно добро време."