1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Тъгата на българските революции

6 септември 2011

Българският народ, винаги верующ в доброто, честен, простодушен като дете, видя само едно нещо: знамето, което му дигнаха високо пред очите. Той не пита: коя партия, кой лагер… Така е било едно време. Днес надежда няма.

Нали времето уж беше наше...Снимка: Fotolia/soulrebel83

Анализ на Мирела Иванова:

“Революцията за съединението се извърши леко, бързо и безкръвно. Едвам екна из Пловдив и народът я прегърна. Народът, взет в голямата си стихийна смисъл, като същество живо, мислеще и чувствующе, винаги верующ в доброто, честен, простодушен като дете, едничък способен на безкористни пориви, отзивчив и впечатлителен, видя само едно нещо: знамето, което му дигнаха високо пред очите. Той не пита: коя партия, кой лагер? Съединението беше негова заветна мечта, неговът естествен ламтеж. Велик и едър във всичките съдбоносни исторически моменти, народът нема време да се губи в ситнежи, да изследва тайните подбуждения, да спуща стълба в съвестите, да брои кому носи облаги и кому пакости едно движение, което отговаряше на най-благородните въжделения на сърцето му.“

Синьото се самоунищожаваСнимка: Fotolia/invisiblemarcus

За еуфорията на мига и дългото отчаяние

Припомням тези думи, взети от последните страници на Вазовия роман “Нова земя”, тъкмо днес, в деня на българското съединение, което с патетика разпознаваме като едничкия исторически акт, обединил целокупните центростремителни енергии, за да се възправим като народ и държава срещу несправедливото решение на Великите сили, разпокъсало тялото на България.

Думите и очите ни на този ден са така замъглени от самоувереност, че рядко си даваме сметка за важните подробности, назоваващи междупартийните вражди, политическото насилие и преследвания, нечистите личностни противоборства и всички останали знаци, които оттогава до днес разязвяват многопартийния демократичен живот в България и символизират обратната страна на еднократното величие.

Какво правят сега десните сили, например, ако не да се самоунищожават в навечерието на предстоящите избори, групирайки и прегрупирайки последните останки от свои привърженици, оредяващите си клиентели и чаркове от партийни апарати? Задавам въпроса, защото през 1997 година народът, “велик и едър във всичките съдбоносни исторически моменти”, подкрепи идването на власт на СДС, даде му изумителния шанс да положи основите на европейска България и да осъществи надеждите за същностно демократично строителство.

Метастазите на дясното

Имало едно време...Снимка: AP

Не бе толкова отдавна, за да сме забравили, че ставаше дума за нов договор между граждани и управляващи, че в драматичните събития запомнящо се и мъдро държавническо участие взеха току-що избраният президент Петър Стоянов, кметът на София Стефан Софиянски и лидерът на СДС Иван Костов. Зрели решения, категорични стъпки в правилна посока, енергично служебно правителство, въведен валутен борд, осъществен цивилизационен избор.

Защо по-сетне настъпи разривът, който помете надеждите? Идеен, икономически или личностен бе? Защо се стигна до днешната непоносимост и абсурдна, обречена  раздробеност на десните сили? Кой кой е сега? Кого от “единия файтон хора” да подкрепят избирателите на дясното – Синята коалиция, Съюза на десните партии, СДС, ДСБ, ОДС? И каква, за Бога, е разликата в политиките, програмите и “тайните подбуждения”? Каквито и да са отговорите, те несъмнено обобщават една самоубийствена безотговорност и много ненаучени исторически и политически уроци.

Автор: Мирела Иванова, Редактор: Александър Андреев

Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата

Покажи още теми
Прескочи следващия раздел Водеща тема на ДВ

Водеща тема на ДВ

Прескочи следващия раздел Още теми от ДВ