Напоследък си мисля: Може ли един творец да е аморален и отблъскващ с ежедневното си поведение, но в същото време творбите му да даряват светло щастие на хората и да ги спасяват от мрака на нечовешкото? Ако в детството и в юношеството си човечеството го е търпяло, дали това е възможно и сега? Тоест – може ли един съвременен, осъзнат творец, стъпил върху раменете на гиганти, да бъде безобразен като човек?

Имам чувството, че в ранните времена хората действително са нямали особено богат избор от примери и са действали напълно девствено. Водени по-скоро от вътрешните си пориви, от действащия в тяхната група морал, от примера на малък брой авторитети. Сега, в съвремието, извършвайки и най-дребната си постъпка, аз мога да я сверя с Буда, Христос, Леонардо да Винчи, Платон, Фройд и Маркс. А за човека от Средновековието всяка постъпка се оценява единствено през призмата на Библията или на традиционните авторитети – баща, старейшини, съседи. Нашата съвременна призма обаче е огромна. И много несигурна. Това – вие го усещате – е мъчително. Няма абсолют. В нищо. От друга страна: навярно именно така се заражда осъзнатостта. В резултат от това безкрайно разнообразие на възможни гледни точки и тълкувания съвременният човек може много по-ясно да осъзнае и да прецени постъпката си. Или ако не по-ясно, то поне по-богато и неедностранчиво.

Хомосексуален детеубиец и велик поет?

И така. Има ли право съвременният творец да бъде аморален, след като притежава толкова много гледни точки и призми, през които оценява себе си и постъпките си? Мислейки за това, аз се сещам за един наш почти съвременник.

Великият поет Пол Верлен. Всяка вечер пиян, той вдига грандиозни и идиотски, хомосексуални скандали на 20 годишната си съпруга. И една вечер стига дотам, че запраща в стената... едногодишното си бебе. Същият този човек е гордост на Франция и водач на цялата плеяда френски поети-декаденти. Главно благодарение на него в историята на световната литература остава цялото поколение на Прокълнатите поети – наречено така по едноименното есе именно на Верлен. Питам се: Възможно ли е това днес? И бихме ли приели в наши дни един такъв творец? Бихме ли го издигнали на пиедестал? Интересен въпрос, струва ми се. А още по-интересно става, когато се замислим за онзи велик творец, за когото всъщност пиша това есе.

Микеланджело да Караваджо.

С четка и кама

Красивият италианец с малка брадичка, неспокойни очи и леко нездрав вид е роден в градчето Караваджо, близо до Милано. Още в ранните си години той се противопоставя на маниеризма, господстващ през целия ХVІ-ти век в италианското изобразително изкуство. Маниеризмът е рисуване в героичния и патетичен стил на Микеланджело Буанароти. Но тъй като всяко подражателство е бездушно, целият маниеризъм носи зловещия печат на бездушието. А новият Микеланджело – роденият в Караваджо – отхвърля това робство на авторитетите. Явно още в младостта си той е непримирим човек. И започва да твори в свой мощен, драматичен стил, като противопоставя ярката светлина на плътната, черна сянка. То това е и характерът му: мрак и проблясъци на ярка светлина.

В един хубав ден през 1606-та, когато 33-годишният Микеланджело да Караваджо работи в Рим, с няколко приятели решават да поиграят на топка. По време на играта обаче се развихря жесток спор. (То това се случва и днес, виждаме го често. Наистина, в тия улични спортни кавги и крамоли рядко участват гениални художници. Но – времената се менят. Както и художниците.) В един миг освен думите във въздуха блясват и други, по-материални доводи. Испански ками и сицилиански сгъваеми ножове. Караваджо е силен и бърз. И един от противниците му пада на земята пронизан. Караваджо изчезва от полесражението. Противникът му издъхва. За Караваджо не остава друг избор, освен или да се предаде и да понесе наказанието си, а то е смърт, или да избяга в чужбина. За един римлянин най-близката чужбина по това време е Кралството на двете Сицилии – и столицата Неапол.

Обезобразеният ангел

И Караваджо избира бягството. Пристига в Неапол, където никой не го преследва. За една година успява да стане утвърден неаполитански майстор. Всъщност – именно неговото влияние прави Неапол от сравнително второстепенен за изкуствата град в истински артистичен център. Но Караваджо не се спира. Той има буен и явно доста мрачен характер. Работи с невероятна продуктивност. Велико е това – че можем да разгледаме живота му през неговите картини. И да не мислим за убийството, извършено в Рим. В тези най-активни години Караваджо рисува големи платна на религиозна тема: Седемте деяния на милосърдието, Свети Йероним над книгата и Саломе с главата на Йоан. Ала явно характерът му е прекалено неспокоен и мрачен, за да остане всичко наред. През 1609 Караваджо отново се замесва в случаен скандал. В някаква кръчмарска разпра. И сам бива жестоко обезобразен.

Той, който е използвал странното си и красиво лице за модел на десетки свои картини! (За онези, които обичат детерминизма и фатализма това е добре дошло: Получил е това, което е заслужил! – ще кажат.)

Ние обаче знаем, че такива неща в живота няма, че те са само в главите на бабите и врачките. Но все пак: Караваджо се превръща в чудовище, след като е живял с лице на ангел. Скоро след това умира от малария. Обезобразен и с онова мъчително убийство на съвестта си. После идва безсмъртната му слава.

Цялата тази история е мрачна и кървава. Но след като си я припомних ми се ще да кажа:

Нека тези свещени чудовища, безумните творци на Средновековието, лудите ангели от Младостта на Човечеството – нека си останат там! Сега творецът е повече осъзнат и просветлен моралист, отколкото беснеещ ангел от ада.

Поне аз искам да бъде така.

Автор: К. Терзийски/Редактор: А. Андреев