Калин Терзийски ни припомня за големия австрийски композитор и диригент Густав Малер.

Неотдавна се опитвах да помогна на едно момче. То се обърна към мен като към психиатър - какъвто действително бях в миналото. Момчето беше музикант и се опитваше да реши да продължи ли с музикалната си кариера или да се откаже от нея.

Когато се срещнахме, момчето (ще го наричам М.) беше леко напрегнато и излъчваше на вълни лошото си настроение и досадата, която явно силно го измъчваше. Беше бледо и аз знаех откъде идва досадата му. От тая раздвоеност на съвременния българин, който има проблеми в душата си (или може би - с душата си), който от една страна силно иска да сподели тревогата си, да потърси помощ, а в същото време е почти сигурен, че или няма да го разберат, или няма да му обърнат внимание, или ще го изслушат, но с користни мотиви. Примерно, само заради парите, които ще му вземат за изслушването. Както правят често обичайните психотерапевти - лекуват пациентите си, като пускат кръв на портмонетата им. Така си обяснявах явната потиснатост на момчето.

Мъчни времена

Когато заговорихме, М. сподели, че от години изпитва тревожност, а от неотдавна у него са се появили и натрапливи мисли. Най-честите му натрапливи мисли били, че ще се побърка. Че собственото му тяло и най-вече - собственият му мозък - ще му изневерят. Аз добре знаех колко мъчителни изживявания носят тези натрапливи мисли. А страданието на момчето се допълваше и от съзнанието, че едва ли някой ще му помогне сериозно.

Времената в България са такива. Без да имаш много, наистина много пари, не можеш да се надяваш на каквото и да било сериозно внимание от страна на свещенослужителите на здравеопазването. Особено пък за такова мъгляво и невпечатляващо страдание като натрапливостите. Естествено, ако имаш предостатъчно пари и време, един ловък и благовъзпитан психотерапевт би ти ги взимал дълги години, като би ти давал в замяна цялото угодническо внимание на света.

Но аз, естествено, нямаше да взема пари на момчето. Беше син на моя приятелка в свещения Фейсбук - където всички стават приятели за секунда и обикновено никога не се виждат, а и никога не разговарят един с друг. О, наше седеммилиардно, мравунячно време!

Но как ли да му помогна? Той ми сподели, че иска да се откаже от музиката. Не намирал никакво удовлетворение в нея. Особено в България. Нито пък в обучението в нашата консерватория. Не виждал бъдеще. И куп други подобни неща, които аз често чувам от млади хора. А пък и тия натрапливости... С тях - каза ми М. - аз не мога да бъда пълноценен човек, нито пък музикант.

Малкият М. имаше натрапливата мисъл, че ще се побърка, че нещо не му е наред - и искаше да зареже музиката, макар че въобще не знаеше какво точно ще прави с големия си, труден за носене, едва наченат живот.

И аз мислих три дни: какво да му разкажа, за да му дам пример за това как един истински мъж и творец не се отказва от избрания път. Ако ще и всички натрапливи мисли на света да се изпречат на тоя път.

Злокобната Девета симфония

И накрая се сетих за Густав Малер. Да, Малер също е страдал от натрапливи мисли. Идеи. Мъчителни съмнения. И ето кое най-много ме впечатли: най-мъчителните натрапливи мисли на Малер са били свързани предимно с музиката му. Но това въобще не му е попречило да й бъде напълно отдаден. Няма друг композитор преди него, който тъй мощно да смесва музиката с личния си живот - най-мъчителната натрапливост на Малер била, че когато стигне до своята девета симфония, ще се случи нещо много лошо. Въобще - той бил обладан от творчеството на Бетовен. И най-вече от неговата Девета симфония. И тая обладаност му давала като награда ужасната, мъчителна мисъл, че нещо ще стане. Че нещо лошо ще се случи, когато напише своята девета симфония. Най-малкото - че ще се провали.

Малер имал и мъчителни натрапливости, свързани със смъртта на малки деца. Което в края на деветнайсти век не е било рядко събитие. Само петдесетина години по-рано сънародникът му Земелвайс, създателят на антисептиката, регистрирал до 60% детска и майчинска смъртност в родилните домове. Клетият Густав живеел с ужасни, непоносими мисли в главата - за смъртта на най-нежните и най-невинните. Живеел и с ужасната мисъл за собствения си провал. И все пак успял да напише десет симфонии. Ужасна, грозна ирония е, че натрапливостта му - тази за мъртвите деца - се сбъдва. Една от двете му дъщери умира малка. Когато той е вече прочут. Но много болен - от сърце. На прага на смъртта.

И все пак - въпреки натрапливостите, въпреки несгодите, въпреки грозната ирония на съдбата, която често потвърждава и най-болезнените ни страхове, той наистина не спрял нито за миг да композира и дирижира. До последните си дни, когато дирижира Нюйоркската опера.

Не знам дали ще мога да помогна на малкия М. с този пример. Човек намира избавлението си винаги сам. Мога само да насоча мислите му в някаква посока. Но какво сме ние, ако не само и единствено свят от мисли?

Автор: К. Терзийски; Редактор: А. Андреев