“Ако не знаеш накъде си тръгнал, ще стигнеш някъде другаде”, каза китайският мъдрец Лао Дзъ. Не съм сигурен обаче, че обратното също е вярно. Ето ви един пример от политиката.

Да вземем двете традиционни десни партии в България – СДС и ДСБ. Приемаме, че те знаят накъде искат да вървят. От това обаче не следва автоматично, че ще стигнат закъдето са се запътили. За тази цел е нужно много повече от това да знаеш – да искаш и да можеш. И още нещо – не просто да знаеш, а да знаеш КАК да го постигнеш!

Синята прегръдка - начало или край?

Вероятно мнозина се питат какво може да постигне новосъздадената (и родена в страшни мъки) предизборна коалиция между СДС и ДСБ. Тази синя прегръдка начало ли е (на чаканото от години обединение на дясното в България) или е край (на синята идея, на десния проект и надеждите за алтернативно на сегашното управление)? Кое е вярно – посоката, целта и посоката, и двете заедно или нито едното, нито другото?

Въпроси, много въпроси. И един от всичките гласи – могат ли наистина? Нека бъдем реалисти - силите на сините и тъмно-сините стигат само за осъществяване на минималната цел - прескачане на парламентарната летва. Аритметично това изглежда така – 4 процента за едните плюс два, два и нещо процента за другите правят наистина не много, но достатъчно за влизане в следващото Народно събрание. За повече едва ли има потенциал (идеен, кадрови, финансов), а и едва ли се търси по-висок резултат.

Възможно ли е обединение на крайностите?

Към това трябва да прибавим и всички отрицателни натрупвания около името на лидера на ДСБ Иван Костов. В цялата най-нова българска история едва ли има друг политик, събиращ двете крайности в едно – едновременно обичан и мразен, хулен и боготворен, наричан изедник и спасител. Това обяснява и яростната съпротива в СДС срещу коалиране с Костов. Един син активист напр. призна, че гласувал срещу коалицията “с удоволствие”, а друг – за нея “с отвращение”.

Сигурно обединената опозиция би могла и да успее. Но някога, когато десните окончателно се преодолели суетните си пристрастия, дребнавите си съперничества, идейните си противоборства и махленските си пристрастия и дребнозлобия. Чак тогава съединението може да ги направи силни.

Индианците-дакоти казвали: “Ако усетиш, че яздиш умрял кон, то смени коня”. Не ми се ще да вярвам, че СДС и ДСБ са мъртви коне. Може би само малко уморени. Но да не забравяме, че уморените коне все пак ги убиват, нали?