Коментар от Полина Паунова:

Политикът се завръща като главен "телохранител" на информацията в българските медии. Той стои на входа и на изхода на редакциите, контролира и се намесва в журналистическото съдържание. Ако през 2015 година тази роля изпълняваха рекламни отдели в редакциите и икономически фактори от различни сфери, през 2017 цензурата на политическата и институционалната власт се завръща с богат репертоар от инструменти за влияние. Това са част от изводите на четвъртото тематично онлайн изследване за свободата на словото в България, изготвено от Асоциацията на европейските журналисти - България.

“Културата на натиска" вече е част от ежедневието на българския журналист, а общото усещане за влияние отвън си остава обезпокоително непроменено през последните две години - двама от всеки трима участници в анкетата заявяват, че знаят за случаи на натиск върху техен колега. А 92% вярват, че намесата в работата на журналистите е често срещано явление.

Наблюдава се активизиране на богат инструментариум от заплахи, изнудване, разпространение на клевети, тормоз, чрез който политици, държавни и общински институции влияят върху редакционните решения, констатира още изследването.

Как стигнахме дотук?

Но и без тези заключения отдавна е видно, че медии в България няма. Нещо повече: в средствата за масова информация текстовете все по-често са неподписани, а коментарите - редакционни. В подобна среда и дума не може да става за разследвания, затова и критичните коментарни материали са изместени от портрети на един или друг политик.

По медийното съдържание отдавна може да се разпознае и кого точно обслужва дадено издание - най-често от ударните критики по неговите опоненти. Значимите теми масово отстъпват място на откровени небивалици, а за да не настъпят нечий интерес, журналистите в уж сериозни медии се захващат с разнищването на дребнотемия, които съвсем очевидно нямат нищо общо с голямата картина.

А голямата картина в България отдавна е еднозначна. В страната липсват каквито и да е било усилия за промяна на средата, политическата власт е обрасла с бизнес интереси, а заедно те са превзели уж независимата съдебна система.

Журналистите отдавна са безгласни букви - заради редица фактори, най-значимите сред които са ниското заплащане и липсата на алтернатива. Концентрацията на медийна собственост пък прави невъзможно несъгласието с интересите на собственика, който най-често е скрит зад подставени лица. Именно поради тази причина медиите в България отдавна спряха да имат лица и собствени имена. За сметка на това се превърнаха в брандове, за които в повечето случаи се знае чий интерес обслужват към актуалния момент.

А самите журналисти? С мълчанието си много от тях се превръщат в негласни съучастници в собственото си овладяване. Политиците пък отдавна не заплашват само отделни имена в журналистиката. Първо, защото имена все по-рядко се срещат. И второ, защото устата на журналист лесно се затваря през интересите на медията.

Междувременно държавата се превърна в най-крупния рекламодател в медиите, изсипвайки стотици хиляди евро в касите на големите телевизии и печатни издания. И по този начин си откупи институционална благодарност от страна на средствата за масова информация. Така журналистите лека-полека се превърнаха в пиар експерти, които цензурирайки се, съучастват в онова заграбване на държавата, за което само малцина се опитват да говорят.

Единственият вариант

Има един-единствен вариант за разрушване на омертата, който обаче е напълно невъзможен - честен разговор за зависимостите, за обвързаностите и за онези способи, с които държавата корумпира изданията и ги превръща в свои най-големи защитници.

Затова и медийната критика срещу вече бившия депутат Антон Тодоров беше в пъти по-силна от реакцията срещу вицепремиера Валери Симеонов. Въпреки че на практика двамата отправиха една и съща заплаха към телевизионен водещ. Казано иначе: медиите се научиха да нападат лесните жертви, за да демонстрират все пак някаква независимост.

Тази независимост обаче е само имитация. Още по-лошо дори - подобни спазми за отстояване на свободата на словото водят до заблудата, че журналистите са на страната на гражданите. А доказателствата за противното са безчет. Ето само един пример от последните дни: на фона на новината, че възрастен мъж е дал на телефонни измамници 100 000 лева, доста издания озаглавиха статиите си с цитат на вътрешния министър, който твърди, че “ало-мошениците се крият като мишки”. Примерът, разбира се, е битов. Но илюстрира много добре наложилото се в България разбиране за журналистика.

А истинска журналистика ще има чак тогава, когато самите журналисти, които иначе често приканват политиците да дават честни отговори, започнат да говорят от първо лице. С факти. Защото единствено фактите имат силата да разобличават. Това обаче няма да се случи, докато говорители на Пеевски твърдят в телевизионните студиа, че на него му било омръзнало да слуша фалшиви новини. Затова да го кажем направо: докато властта няма опонент от първо лице сред журналистите, именно тя е тази, която управлява журналистиката.