От грешките, които допуснахме през 2011 по време на военната интервенция в Либия под командването на НАТО, можем да си извадим няколко важни поуки. Това призна неотдавна в интервю за списание "The Atlantic" американският президент Барак Обама. И ако не искаме да задълбочаваме световните проблеми, то би било добре действително да се поучим от уроците от Либия.

В момента в тази страна цари пълен хаос. Отрядите на т.нар. "Ислямска държава" (ИД) контролират значителни части от територията ѝ, подкрепяният от ООН мирен процес изпадна в застой, а в страната продължават да се извършват най-различни зверства.

Същевременно всички си дават сметка, вкл. и в обкръжението на президента Обама, че в организирането на обществения живот в Либия след ерата Кадафи бе инвестирано далеч по-малко - като стратегии, усилия и средства, отколкото в самото събаряне на неговия режим. Днес сме наясно и с това, че Франция, Великобритания и други съюзници на САЩ направиха много по-малко, отколкото бе нужно. Знаем също така, че всички участници във военната интервенция подцениха сложността на задачата, която трябваше да изпълнят в Либия - една страна, раздирана от конфликти и вражди на междуличностна, регионална и племенно-родова основа. Именно бързо сменящите се местни алианси и враждите помежду им направиха гражданската война в Либия толкова кървава. Война, която приключи без реален резултат.

"Само ако ползите са повече от щетите"

Означава ли обаче това, че Западът не е трябвало да започва военната си операция в Либия? И дали най-вече САЩ в бъдеще трябва да се намесват в опазването на цивилни от заплашващ ги геноцид или други престъпления срещу човечеството, само когато са застрашени американските интереси?

Редица коментатори, прочели въпросното интервю на Обама, клонят сега към подобни заключения. Твърди се, че президентът на САЩ е казвал, че "Либия не е част от основните интереси на САЩ", както и че "Щатите не могат да решат проблемите на целия свят" и че "Америка не бива да се задължава да управлява Близкия и Средния изток и Северна Африка". Нима той не намеква, че именно подобни интервенции са безсмислени и САЩ би трябвало да ги избягват на всяка цена?

Не, всъщност подобни формулировки той не е използвал никога. В това интервю Обама заема за пореден път по-диференцирана позиция. Той казва, че "ще предприемаме действия, с които да предотвратяваме избиването на невинни хора, но само на поносима цена". Той признава, че понякога разходите за военни интервенции са непоносимо високи, а военната намеса не гарантира постигането на резултати. Според него използването на военна сила трябва да е само последно средство, при това само когато ползите от него са по-големи от щетите.

А след ерата Кадафи?

В интервюто Обама назовава конкретно някои от провалите на Запада в Либия. Но той не казва нищо за най-големия от всички - а именно, че единствената цел на НАТО в Либия е била свалянето на Кадафи от власт, а не както беше записано в мандата на ООН "да защитава цивилното население и районите в страната, населявани от цивилни".

И до днес много официални представители на Запада и коментатори в медиите продължават да подкрепят ревностно военната интервенция, която все пак успя да спаси живота на хиляди невинни хора в Бенгази. Вероятно резултатът накрая можеше да бъде и още по-добър: тази подкрепа да бъде продължена, ако Франция, Великобритания и САЩ наистина бяха се придържали към мандата, даден им от ООН. Западните съюзници не се заеха с тъй важната задача в Либия да бъдат договорени примирие и условията за бъдещия преход, за което особено силно тогава настояваше ЮАР. И чак когато тези усилия се провалят, което можеше да се очаква, те да пристъпят към сваляне на режима, ако по този начин можеше да бъде осигурена защита на цивилното население.

Дълбоки пукнатини

Но тримата западни съюзници не постъпиха така и трябваше накрая да платят твърде висока цена - оттеглената подкрепа за операцията на страните от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка). Още по-лошо дори - по-късно те отказаха да се ангажират и с конфликта в Сирия именно поради поразителното му сходство с онзи в Либия от времето на Кадафи.

Вероятно Либия пак щеше да си затъне в хаос, дори и да бяха изпълнени условията на СС на ООН, защото външните играчи нито щяха да разберат сложната вътрешна политическа динамика, нито да се подготвят интелигентно за мирния процес след края на кризата. Може би и кърватата гражданска война в Сирия пак щеше да си избухне, дори и да не се беше стигнало до блокирането на Съвета за сигурност на ООН през 2011 година.

Знаем само, че ако например бяхме търсили по-усърдно консенсуса, може би щяхме да успеем да спасим още повече човешки животи.