Пред германския седмичник „Ди Цайт” той казва: „В ислямския свят се ширят фрустрация, гняв и дълбоко заседналото усещане за поражение и унижение. Единствено самите мюсюлмани могат и трябва да се справят с тези чувства и да ги излекуват. Може би най-мъчителният проблем в много мюсюлмански общества се свежда не до друго, а до мъжете-съпрузи.

Имам предвид онези съпрузи, които принуждават жените си да живеят в необразованост, в невежество и изолация. Една необразована майка няма какво да даде на детето си. А едно дете, което не е получило кой знае какво от майка си, преди да тръгне на училище, просто е обречено да изостава – и по този начин да се превърне във вечно недоволна, фрустрирана личност, склонна дори към насилие.”

Амос Оз смята, че тъкмо този проблем трябва да решават мюсюлманските общества. А останалата част от човечеството е длъжна винаги да прави разлика между суровото отношение към религиозните фанатици и истеричния контрафанатизъм.

Фанатични крайности има и сред нас

„Днес мнозина изпитват гняв срещу мюсюлманите. Но нека не забравяме, че става дума не за мюсюлмани, а за фанатици. Чумата на 21-ви век не е ислямът, а фанатиците. Убийствата в Париж са свързани повече с насилията, вършени от християни, и с расизма на някои евреи, отколкото с мирните мюсюлмани.”

В интервю за Дойчландрадио писателят доразвива мисълта си: „С тревога наблюдавам възхода на ислямския фанатизъм във всевъзможни форми. Ислямът показва фанатични крайности и в Иран, и в Пакистан. Разбира се, това важи още за Ирак, Сирия, за Газа и Хеброн. Но фанатизмът се надига не само в ислямския свят. Виждаме го и в християнския свят – например в САЩ, в Русия или в Унгария. Фанатизмът укрепва и в еврейския свят, дори при нас в Израел. Конфликтът на 21-ви век вече не е между Изтока и Запада, а между фанатиците и останалото човечество.”

Израелският писател обръща внимание и на още нещо много важно: че така наречените „мултикултурализъм” и „политическа коректност” не бива да се превръщат в морален релативизъм:

„Привържениците на радикалния мултикултурализъм и на фанатичната политическа коректност ще кажат: „Едни вярват в свободата на словото, други вярват в Аллаха – каква е разликата?” Ами разликата е в следното: онези, които вярват в свободата на словото, не избиват онези, които вярват в Аллаха. Докато сред вярващите в Аллаха има такива, които искат да избият вярващите в свободата на словото. Миналото лято изкарах няколко седмици в болница, където проведох впечатляващи разговори с една арабска медицинска сестра.

Тя се тревожеше от това, че милиони телевизионни зрители по цял свят непрекъснато гледат на екрана демонстрациите на истерясали мюсюлмански екстремисти, които крещят фанатични призиви и размахват юмруци пред камерата. По телевизора никой не вижда обаче милионите мюсюлмани, които по време на тези демонстрации седят вкъщи зад заключени врати и спуснати кепенци и притеснено си гризат ноктите. Медицинската сестра ме умоляваше винаги да мисля за милионите мирни мюсюлмани, а не за стотиците фанатици.”