“Познавате песните ми, което не означава, че познавате мен” - апострофът, зад който Боб Дилън крие своята изплъзваща се личност. Човекът с много лица, човекът с менящи се маски. Поет и пророк, поклонник на фолка, изменил на акустическата китара с електрическата и рока, вдъхновител на протеста, меланхолен лирик, дързък експериментатор, идол – винаги нов и винаги различен, даже във възрастта и ролята на май вече нещо като “дядо” и ветеран на поп-музиката.

В края на февруари на германските екрани излезе нашумелият игрален филм на Тод Хейнс I'm Not There за живота на легендата Дилън. Меломани и киномани очакваха биографичната лента с еднакво нетърпение. Филмът носи аурата на двойно изкушение – като разкритие за една мистериозна личност и като носител на куп филмови отличия, между които венецианския “Сребърен лъв”за режисура, “Голдън глоуб” и номинация за Оскар за актьорско изпълнение.

I'm Not There, “Аз не съм там” – заглавието от текст на Дилън от 60-те години е

ключ към неразключената загадка

Буквално и преносно. Освен със съгласието си за филма, Дилън не участва по друг начин в него и верен на себе си, отново предоставя на другите да го тълкуват. И както открай време - той не е там и не е тук, не е такъв или друг, не иска да го разпознаят никъде другаде, освен в поезията и музиката му. Да филмират живота му, скроен по нестандартна мяра, са опитвали вече мнозина - досега само в документалното кино; последният опит е на Мартин Скорсезе с No Direction Home през 2005 г., но дори старият майстор на киното няма късмета на Хейнс филмовият му проект да получи благословията на Дилън. Неизненадващият детайл – Хейнс и Дилън не се се срещали, за да дискутират проекта.

Обективната истина за твореца не може да се разкаже. Няма една истина за Боб Дилън. Моят филм обиграва всички тези митове, които той създава и в които обича да противоречи на самия себе си.

Тод Хейнс е предпочел да разчете енигмата на твореца чрез невероятен

филмов колаж

Шестима актьори – Крисчън Бейл, Ричард Гиър, Хийт Леджър, Бен Уишоу, Маркус Карл Франклин и австралийката Кейт Бланшет пресъздават в разпокъсани епизоди едно наситено с музика и фантастични образи пътуване в разпокъсаната душевност на гения. Обратни ракурси и изненадващи драматургични решения създават илюзията, че събитията на екрана протичат едновременно. Макар ясно да маркира емблематични моменти от кариерата на Дилън, историята е къде повече, къде по-малко фиктивна и шестимата герои, превъплътили от различен ъгъл различните му лица, никъде не са назовани с неговото име. По-завоалирана е самоличността на застаряващия бунтар, който търси поредното ново предизвикателство /в ролята - Ричард Гиър/ и който е наречен Били дъ Кид – закачлива алюзия за участието на Дилън във филма на Сам Пекинпа “Пат Гарет и Били Кид”.

Филмът почти символично набелязва шест фази от живота на Дилън. Първата е представена от 11-годишно цветнокожо момче на име Уди Гътри – странстващия бард с китара. Следващите епизоди ни срещат с поета Артур в търсене на литературното му его и преуспялия певец Джек Ролинс, внезапно уморен от ролята си на пророк на протеста, с актьора Роби Кларк, който хвърля публиката в транс и изживява краха на една романтична любов, с ексцентричната рок-звезда Джуд Куин. Монтажът и музиката – включително оригинални записи на Дилън – са използвани като своеобразен коментар на епизодите.

Да се направи филм за Боб Дилън е точно тъй просто, както да се закове с гвоздей крем-карамел. Въпреки това Тод Хейнс е успял да се доближи до сложния и затворен характер на Боб Дилън, пише “Шпигел-онлайн”. Дали е кимнал одобрително? Или дори се е усмихнал? Какво си е помислил Боб Дилън за този измислен, невероятен и същевременно единствено верен филм за неговата хронично неуловима и същевременно всеизвестна личност?

Дали подобно на критици и зрители не си е казал, че едно от най-убедителните лица в този филм е лицето на Кейт Бланшет с разрошените къдрици, тъмните очила и широкото черно сако на Дилън от периода на Newport Folk Festival 65-та и невротичната му, бурна младост? Дали се е познал и харесал като двойник на Артур Рембо, чийто лайтмотив

Аз съм Другият

тъй много напомня неговия собствен?

Човек е преуспял, ако сутрин става, вечер си ляга, а в останалото време прави, каквото си иска.

Ефектно мото, което визира само черта от лицето, не целия Дилън. По подобен начин филмът нахвърля мозаечни късчета от неуловимата обща картина, като обиграва елементи на киното: документални кадри, стандартни снимки, интервюта, фантазни фрагменти, игрални сцени, кино-цитати. На моменти той препраща към безгрижните Битълс-комедии на Ричард Лестър, на моменти – към екзистенциализма на “Новата вълна” а ла Годар и Трюфо. Този Боб Дилън остава неразшифриран, нераздробен, неразнищен. Остава привлекателно-предизвикателната загадка, която е и извън филма. Защо режисьорът е избрал тъкмо темата Дилън?

Никога не съм му бил истински фен. Но Дилън е неизбежен, него просто не можеш да го отминеш.

С I'm Not There Хейнс убеждава истинските фенове, че и “не истинският” може да ги накара да изпитат истинско удоволствие – в един час и половина без техния идол, но с неговата музика и неговия експлозивен, винаги изненадващ, винаги провокиращ свят. Филмовият колаж от фикция, факти, пародия и цитати ще затрудни онези, които не познават биографията на Дилън, а и онези, които не са непременно маниаци на тема кино. Ако пожелаят, тази категория зрители ще последват препоръката на режисьора да не се ровят в анализи и просто да се отдадат на филма, както човек се отдава на съня. Останалите имат шанса, по принцип свойствен на доброто кино, а и изобщо на изкуството, - да се докоснат до енергията и живеца на духовността, които поне за кратко ни откъсват от делника на бездуховността агресивното безличие.