- Какво бихте казали на човек, който отрича Холокоста?

- Че е идиот. Друго няма какво да се каже на такъв човек.

 - Кой беше най-страшният ден за Вас?

 - 26 юли 1944 година. Тогава закараха мама и по-малкия ми брат в Освиенцим. Нещо по-страшно от това не може да има.

- Виждахте ли много мъртви хора в лагера?

- Веднъж или два пъти съм участвал в извозването на труповете. За това се получаваше по една супа.

- Страх ли Ви беше?

- Страхувах се не за себе си, а за другите – за родителите ми, за малкия ми брат. Безпокоях се, но това не беше страх.

- Сънувате ли понякога кошмари?

- Да, но човек трябва да свиква с тях.

- Виждали ли сте лично Хитлер?

- За съжаление не. Щях да съм го удушил, ако бях го срещнал.

Оцелели от Холокоста разкзват

Аба Наор седи в кожено кресло с тъмночервен цвят. Той е съсредоточен, но спокоен. Очаква следващия въпрос и ме гледа очаквателно изпод очилата си. Човек би могъл да помисли, че се намираме в едно и също помещение.

Всъщност става дума за визуализация на спомените на хора, оцелели от Холокоста – това е научно-изследователски проект на Мюнхенския университет „Лудвиг-Максимилиян“ и се нарича „Изучаване с дигитални свидетелства“. Екип от лингвисти, германисти, историци и програмисти е разработвал този триизмерен дигитален проект в продължение на няколко години. ДВ тества онлайн-версията, която беше наскоро завършена.

5-дневни интервюта

Питам Аба Наор за времето в лагера, но и за живота му след това. Имало ли е насилие в лагера? Може ли да си спомни песните, които е пеел на по-малките деца, за да ги успокои? Това са само някои от примерните въпроси. За мен това е първото интервю от този род – то, разбира се, не може да се сравни с живо интервю, тъй като интервюираният се намира на съвсем различно място.

На всеки свидетел на Холокоста са били зададени по около 1000 въпроса. Интервютата са записвани в продължение на пет дни през 2018 година в Лондон.

"Аба Наор е чест гост в германските училища. На него му задават повече въпроси, отколкото той би могъл да отговори“, казва един от сътрудниците на проекта.

През последните 30 години Наор, който е свидетел на страшни трагедии, е посещавал различни училища в Мюнхен, за да споделя своите спомени. Обикновено подобни срещи продължават по не повече от два часа и половина.

„Отговорите на нашите въпроси ние записвахме в продължение на пет дни, от сутрин до вечер. Аба Наор е добър разказвач, не всеки може така ясно и отчетливо да разкаже своята история, но въпреки това и за него работата по записа беше свързана с голямо напрежение“, казва германистката Фрауке Тайхман.

Памет, съхранена за поколенията

Сега учените се опитват да оценят реакциите на учениците. Какъв педагогически ефект би могла да има за тях подобна виртуална среща – засега е рано да се каже. Ясно е, че дигитализацията открива нови възможности, защото поколението на хората, които са преживели тази най-страшна трагедия на 20-и век, постепенно си отива. „Как да съхраним техните разкази и спомени – това е ключовият въпрос. Затова използваме нови триизмерни технологии“, казва участникът в проекта Ернст Хютл.

Аба е бил невръстен, когато преживява тази житейска катастрофа. Той е роден през 1928 т. в Каунас, Литва. Неговите спомени за живота в гетото, за депортацията в лагера Щутхоф, а после в Дахау, за последните думи на майка му, която изпратили в Освиенцим заедно с по-малкия му брат, за това как узнал за смъртта на по-големия си брат, разстрелян в лагера – за всичките тези страшни неща от неговата биография и от общата трагедия на Втората световна война може да се научи, като се задават лични въпроси посредством дигитални технологии – в текстова форма, чрез диалогов прозорец на екрана или чрез аудиозапис през микрофон. В този случай технологиите се явяват само като средство за предаване на информации.

Аба Наор не е единственият участник в проекта. Сега учените готвят визуализация на интервю с Ева Умлауф, която попада в Освиенцим през 1944 година заедно с майка си – бременна с второ дете. Когато Червената армия освобождава лагера, Ева е била само на три годинки. За времето в Освиенцим тя знае само от разказите на майка си. Но въпреки това има какво да разкаже.