Коментар от Александър Кудашев:

Германия привлича хора от целия свят. Тя се превръща в страна на надеждите за хора от Близкия Изток, от Африка, от Азия, от Балканите. За хора, които бягат - от войни, от тирания, от изтезания, от преследване, от потисничество, от дискриминация, от бедност, от безнадеждност. Стотици хиляди бягат от родните си места - с риск за живота си и винаги зависими от произвола на престъпниците-трафиканти. Всички тези бежанци идват в една страна, където повечето хора се отнасят към тях със състрадание, със загриженост, с уникална готовност да помагат, с невероятна щедрост. Тази гледка е направо хипнотизираща.

Но и Германия е като хипнотизирана от този наплив. Сякаш вече нищо не важи. Не важат правилата, не важат нормите, не важи нищо, с което сме свикнали. Притеснения и грижи си имаме колкото щеш, но те остават в скоби, за тях ще мислим по-нататък. 800 хиляди бежанци само през тази година - това е гигантска задача за германците. Но за тях тези 800 хиляди са шанс, а не предизвикателство, камо ли бреме.

Споменът за собственото минало

И наистина: в момента германците посрещат бежанците от различни континенти и от различни култури със симпатия и любопитство, с грандиозна готовност да помагат. Просто да не повярваш на очите си, когато гледаш тези нови германци, у които канцлерката насърчава една съвсем нова добродетел: гъвкавостта. Казано другояче: да не се съпротивляват срещу случващото се, а да изчакат и да видят какво ще излезе накрая.

Откъде извира тази трогателна готовност да приемаш чужденци, без дори да се вглеждаш в тяхната квалификация, което иначе е много важно за всяка заселническа страна? Отговорът се крие в германската история: това е сянката на Третия Райх, това е родовата памет за онези стотици хиляди германци, които тогава бяха принудени да емигрират и отчаяно се опитваха да намерят убежище в Англия, в САЩ, във Франция, в Швейцария, в Шанхай дори. Това е споменът за одисеята на всички онези германци, които не успяха да избягат и в отчаянието си посегнаха на собствения си живот. Това е споменът за онези, които бяха заловени по време на бягството, а после бяха депортирани и избити.

В резултат от всичко това след войната се роди една конституционна разпоредба, която няма аналог в световната практика и която гарантира на всички политически преследвани правото на убежище. Това право не е някаква милостиня - то е юридическо и морално задължение. И макар че преди 20 години това право беше отчасти орязано, сърцевината му си остана. То просто е вписано в политическата и обществената ДНК на Германия.

Опасността

Повечето германци доброволно носят тази своя морална отговорност, а за елитите това просто се подразбира. Едно незначително малцинство, уви, ругае и демонстрира срещу бежанците. Отблъскващо е, няма спор, но става дума за едно наистина нищожно малцинство. В същото време не бива да си затваряме очите пред една съвсем реална опасност - огромната готовност на германците да помагат в един момент може да претовари обществото, а съчувствието може да се обърне в неприязън. Затова политиката трябва да предприеме бързи действия. Да каже какво точно иска, какво може да бъде направено и какво е вече невъзможно - както на национално, така и на европейско равнище.

Намираме се в извънредна ситуация, в която държавата изглежда претоварена. В момента дори по-претоварена от гражданите си.