ДВ: Когато говорим за германски филми, създадени между 1933 и 1945 година, си мислим на първо място за пропагандни филми. Не са ли обаче "истинските" пропагандни ленти само малка част от цялата тогавашна кинопродукция?

Рюдигер Зухсланд: Да. Това се отнася до същинските пропагандни филми. Трябва обаче да кажа, че в определен смисъл всичките тогавашни филми са пропагандни. По това време няма неполитично и невинно кино. Дори режисьори като Петер Певас или Хелмут Койтнер, които категорично не са били нацисти, са работили в сянката на режима. Те също са представяли сценариите си първо пред цензурата. Гьобелс е чел всички сценарии. Той е гледал и филма на Хелмут Койтнер "Под мостовете", който винаги е бил окачествяван като филм на съпротивата. Между другото Гьобелс е харесал много лентата. Той е имал понятие от кино, но не е сметнал филма "Под мостовете" за политически опортюнистичен. Затова и той не е бил показан по екраните. В известен смисъл всички режисьори са работили под заплахата филмите им да не видят бял свят. Те се показвали задължително готовата продукция. Знаели са, че ще трябва да оправдават произведенията си. В най-лошия случай са носели тежки последствия, даже с опасност за живота. Това означава, че всичките филми от онова време са били заразени от идеологията.

ДВ: По нова време развлекателните филми са играели голяма роля. Как са ги използвали нацистите?

Рюдигер Зухсланд: Развлекателното кино също е част от режима. Може да се каже, че нацисткият режим е общувал с хората и чрез медиите. Масовите манифестации, за които се сещаме, са само една малка част от тази комуникация. Чрез радиото и киното нацистите са достигали до наистина големи групи. Също и до хората, които не четат вестници, или пък "Моята борба". Те обаче са гледали кино. Ходели са на кино заради кинозвездите. Знаем за много еврейски граждани в Германия и Австрия, за много участници в съпротивата, които нямат нищо общо с нацистите, но са гледали тези филми. По това време преди основния филм се излъчват седмичните прегледи, които Гьобелс лично е одобрявал. Към това спадат и т.нар. "културни филми" - груби и изкривени идеологически продукции, представяни като документални. И хората е трябвало да ги гледат, ако са искали да се насладят на актьорското майсторство на Зара Леандер или Хайнц Рюман, например.

ДВ: Много често са снимани и исторически филми. Защо?

Рюдигер Зухсланд: Да, това са филми, в които плавно се извършваха преходите между реалността и филмовия разказ, между мечтите на главните герои и тези на обикновените хора, техните фантазии и страхове. Тези преходи бяха толкова плавни, че човек почти не ги забелязва и се пита дали главният герой просто си мечтае, или всичко това е истина. Зрителите, излизащи от киното, е трябвало да пренесат видяното на екрана в действителността - като един вид продължение на филма с други средства. Те е трябвало да объркат реалността с фантазиите, действителността с мечтите и да не виждат разликата.

ДВ: Вашият документален филм "Хитлеровият Холивуд" започва с откъси от филма "Morgenrot" /патриотична драма в една подводница от 1933 година/. Но този филм е заснет преди идването на власт на нацистите. Защо тези откъси са толкова важни за Вас?

Рюдигер Зухсланд: През 1933 година нацистите не паднаха от небето. В този смисъл не можем да говорим за настъпването на някакъв обрат, а по-скоро беше наложен един недодялан преход. В Германия не настъпи часът нула, защото нацистите вече бяха дали заявка за себе си - както във филмите, така и в обществото. Те ставаха все по-силни и това се вижда от филмите на киностудия УФА. Алфред Хугенберг, който е ръководел киностудията, често е бил наричан "подлогата на Хитлер". Така както във Ваймарската република е съществувало ляво и комунистическо кино, по същия начин е имало и дясно и реваншистко, а по-късно също и фашистко кино. Филмите с Ото Гебюр в ролята на Фридрих Велики и тези за германските подводници са примери за това.