"В Министерството на културата не са останали никакви пари до края на годината освен за заплати, оплака се Вежди Рашидов." Из новините на в.”Стандарт”.

Във водовъртежа от надвикващи се новини около обсъждането на бюджета, предконгресните скандали в БСП и загубата на футболните национали от Кипър, надали някой се замисля и впечатлява от оглушителната тишина, надвиснала над културата. Не само над продънения бюджет на Министерството, а над изцяло сгрешения код на държавата по отношение на културния живот във всичките му измерения като насъщна и отличителна ценност, като знак за обществено здраве и просперитет.

Културата – встрани от правителствените визии

От правителството на Борисов, с всичката му разобличителна енергия и градивен потенциал, честно казано не можем да очакваме дори допускането, че съществува нещо високо, надрационално и общоукрепващо фундаментите на държавността, наречено култура. Културата като значима тема и проблематика отпадна от самосебе си в трескавото ровене из злоупотребите на предишната власт, в прагматичния напън да се вържат двата края на бюджета, в неглижирането на всеки хоризонт, по-далечен от днешния ден.

Самото министерство на културата, руинирано финансово от поредица некадърни политически креатури, не излъчва какъвто и да е сигнал, че съществуват идеи отвъд даването на заплати. Чат-пат се спомене нещичко за или против легитимирането на частните колекции, припламне някакъв псевдопатриотичен патос за цивилизационните ни приноси и ето свършва се чиновническият ентусиазъм. А тъкмо в драматични до непосилие времена културата огнедишащо ври и кипи, самопостига се, самоудържа се и се самоосъществява. Не е далеч от ума как да се намерят верни и несложни решения за подкрепата и на динамичния живот на изкуството и създателите му днес, и за опазване на духовната памет, и за обмисляне на национална стратегия, която да разшири територията на българските постижения извън страната.

Кога ще удари часът за културния мениджмънт?

Откога например се предъвква и претака възможността за създаване на т.н. културно тото или лото, откога се пренебрегва умишлено опита на Прибалтийските републики, които със специален закон събират средства от данъци върху всички хазартни игри и ги трупат във фонд, наречен “Капитал Култура”. Тук е точно наопаки, владее някакъв патерналистичен соцманталитет, организират се тромави и излишни структури, нещо като масови хранилки, пълни с рядка попара, която да се разпределя, когато я има – дори към Външно министерство е създаден Институт по културата, но какво от това, щом не разполага със средства?

Амбицията на Борисовото правителство е да преобърне с хастара навън представата за отговорна управленска работа, но лишена от каквото и да е духовно озарение и мисъл за културата, тя си остава едно високорейтингово зрелище, гарнирано с обещания за хляб. Или пица, ако трябва да се придържаме към модерната метафорика на министър Дянков. Но си остава в ниското на живота и във вечните оцеленчески стратегии.