Град Мариупол се превърна в символ на военната съпротива и на хуманитарната катастрофа в руската война срещу Украйна. Бомбардирането на една клиника с родилно отделение, както и на театър, в който се укриваха цивилни граждани, шокира целия свят. Избягалите от града разказват какво са преживели.

"Из целия град имаше трупове"

Микола Осиченко, шеф на телевизията в Мариупол, е напуснал града със семейството си. Домът му бил недалеч от бомбардираната на 9 март детска болница. Ето какво разказва той:

Клиниката е на 500 метра от жилището ни. Когато самолетът пусна бомбите, помислихме, че са уцелили нашия дом – експлозията бе изключително силна. Но целта е била детската клиника, където има родилно отделение. Руските медии съобщиха, че в клиниката нямало нито жени, нито деца – била главна квартира на един батальон. Но всъщност там имаше много жени и деца.

Температурата вкъщи беше колкото външната  – минус 6-7 градуса. Спяхме в едно затворено помещение в мазето, където бе най-топло, тъй като можеше добре да се залости. На пода имаше матраци и възглавници, върху които слагахме децата – те спяха там, а и прекарваха там целите дни. Бабите и дядовците спяха на столове край стената, а ние – хората на средна възраст, спяхме просто на стълбите.

Когато тръгнахме да напускаме града, оставихме запасите от вода и храна, които имахме, на съседите от блока. Складовете са разрушени и разграбени, магазините също. Известно време готвехме на огнище пред блока, но и сухи дърва нямаше – хората насичаха за подпалки дограмата на прозорците. Това обаче бе опасно, тъй като всеки миг можеше да падне бомба, както и стана. Хората бяха разкъсани на парчета.

Хората се опитваха да си набавят вода от фонтаните, но и до тях можеше да се стигне само под обстрел. Хората използваха и водата от радиаторите на разрушените сгради, която по принцип не бива да се пие. Една нощ заваля сняг – радвахме му се като деца. Събрахме снега в кофи и си осигурихме запаси от вода.

На излизане от града не видяхме нито една незасегната от бомбите сграда. И навсякъде имаше трупове на жени, мъже и деца. Ужасно беше!

"Сърцето ми е разкъсано на три"

Медицинската сестра Наталия Корягина успява да напусне Мариупол на 14 март. Ето какво е преживяла преди това:

Само с една раница на гърба поех от дома си край реката към центъра на града, защото там тогава стреляха по-малко. 79-годишната ми майка не пожела да ме придружи – колкото и да я молех и да плачех. След като спряха тока и водата обаче, майка ми се съгласи да дойде с мен. Но така и не можах да намеря такси, с което да я взема на следващата сутрин – понеже никъде не се намира бензин. Познатите ми също не можаха да помогнат, но майка ми ме успокои по телефона, че е добре – имала вода и храна, а и войната нямало да продължи вечно. Щяла да издържи. Оттогава не съм я чувала.

В къщата в центъра на града бяхме общо 16 души, сред които шест деца. Спяхме в мазето, където прекарвахме и голяма част от деня, понеже постоянно имаше опасност от бомбардировки. Съпругът ми е в армията и защитава страната ни. Синът ми е в Харков. Сърцето ми е  разкъсано на три.

Но животът трябва да продължи. Когато разбрахме за отворения хуманитарен коридор за лични автомобили, решихме да тръгнем. По всички входове и изходи на населените места, през които минавахме, видяхме контролни пунктове на агресора – над 30. Успяхме да стигнем невредими до град Днипро, но всички по пътя се движеха много бавно и предпазливо, защото има неизбухнали мини.

"Там просто е ад!"

Александър Скоробохатко, служител в международна хуманитарна организация, напуска Мариупол на 15-и март. Ето разказът му:

В началото на март стана ясно, че целият град е застрашен от хуманитарна катастрофа. Когато спряха доставките на храни и медикаменти, хората изпаднаха в паника. Със сестра ми се настанихме у роднини. Спяхме на пода в коридора, защото там се чувствахме по-сигурни. В един момент свикнахме с постоянния обстрел, с недостига на храна.

Дълго чакахме отварянето на хуманитарен коридор. Хората почти бяха изгубили надежда и се убеждаваха взаимно, че е по-сигурно да се остане в града. В крайна сметка тръгнахме и стигнахме до град Запорожие. Чак когато пристигнахме, осъзнахме, че сме успели да напуснем Мариупол. Чувствах се някак виновен, че не съм успял да помогна на приятелите и роднините си с деца. Реших, че ще се върна да ги взема.

Отново минах през всички контролни пунктове. На последния пред Мариупол войниците от т.нар. „Донецка народна република“ просто ми взеха колата и трябваше да се връщам пеша. В следващото село пренощувах и намерих малко храна. На сутринта добри хора ме взеха с колата си към Запорожие.

В момента много доброволци успяват някак да стигнат до Мариупол, обменяме информация. Но никой не е в състояние да гарантира сигурност, точно обратното – предупреждават, че може и да не се върнеш жив. Въпреки това продължавам да търся възможности да изведа роднините си поне в някое от близките сигурни села. В града просто е ад!