Всъщност Вартоломей Първи е човек с чувство за такт. 64-годишният патриарх не може да мине без такъв усет и като глава на общо 14-те макар и в повечето случай изпокарани помежду си източно-православни църкви в света с 300 милиона вярващи. Освен това ”Констатинополският архиепископ”, както гласи точната му титла, е със седалище в страна, където 99,9 на сто от населението е мюсюлманско. След атентата с ръчна граната срещу него миналия месец патриеархът се придвижва из града само под усилена полицейска охрана.

И извън православната общност Вартоломей е известен с опитите си за диалог между християнските църкви и особено с папата в Рим. Снимка на главата на Римо-католическата църква дори краси работния му кабинет. Той се слави и с ангажираността си като природозащитник, въвел в църковния календар отделен празник в защита на създадения от Бога свят. Популярен е и с усилията си за присъединяването на мюсюлманска Турция към предимно християнския ЕС.

Многократно белобрадият старец с черното расо се изказва за присъединителни преговори, обосновавайки ги с големия напредък на Турция през последните години. До ден днешен Вартоломей Първи защитава тези си позиции, но напоследък оставя впечатлението, че това сега му струва усилия.

”Чувстваме се притеснени” казва той. ”Да, преди една година бях много по-оптимистично настроен относно процеса на реформите в Турция”. Сега обаче прави следната равносметка: ”Положението отиде от лошо към по-лошо.” Патриархът предпочита да не се изказва пред микрофона, но не оставя място за съмнение, че отвън погледнати турските закони за реформите изглеждат прекрасни, но в действителност точно източно-православото малцинство в Турция ”не е получило никакви конкретни придобивки”.

И назовава примери: голямото сиропиталище на Простолонаследническия остров край Истанбул е от 100 години насам собственост на патриаршията. Още преди години обаче турската държава го конфискува, а турските съдилища неотдавна потвърдиха в последна инстанция тази конфискация, възоснова на декрет от 70-те години, възоснова на който Турция многократно конфискува имущества и недвижими имоти на малцинствата – предимно на арменци и други източно-православни.

На съседния остров Халки от над 30 години насам пустее единствената православна семинария. Анкара на няколко пъти обещава преоткриването й, но реално нищо не е сторено досега. Турската държава продължава да се придържа към забраната за обучение на християнски духовници в страната.

По по-различен начин, разказва патриархъг, сега в притеснено положение е поставена болница на неговата верска общност в Истанбул: тъй като безплатно там се лекуват социално слаби, тази болница е открай време освободена от плащането на данъци. Неотдавна обаче внезапно данъчните власти поискали изплащането на данъци за много години назад.

На патрираха не се разрешава и ремонта на черквата ”Света Дева Мария”. Този храм пострада преди точно една година, когато ислямски фундаменталисти заложиха коли-бомби пред синагоги и британски институции в Истанбул. Тогава, така да се каже ”поради грешка”, бяха нанесени сериозни щети и на ”Св. Дева Мария”. Отдавна вече британското консулство и синагогата са възстановени, но за православния храм все още няма издадено разрешение.

Сега Вартоломей е твърдо решен да заведе иск срещу Турция пред Европейския съд по правата на човека в Страсбург, тъй като най-малкото не може да приеме конфискацията на сиропиталището.

Крие ли се зад целия този тормоз централно направлявана правителствена политика?

Патриархът не допуска да е така. Наистина диалогът с правителството в Анкара бил прекъснат от доста време насам и на писмата му и предложенията му отговори не постъпват, ала все пак Вартоломей признава на правителството на Ердоган, че смело се е опълчило срещу могъщи в страната сили. Вероятно вината не била у правителството, а у други мощни сили в Турция.

Вартоломей се чувствал нещастен, защото само за няколко десетилетия православната общност в Истанбул е намаляла от над сто хиляди на едва две хиляди души. Той не иска да повярва, че пълното разпадене на верската общност е част от официалната турска политика. Дейсктвителността обаче сочи именно това.