Война срещу системата - под това заглавие трима автори на „Ди Цайт” публикуват дълъг анализ, посветен на едно явление, което често пъти бива наричано „популизъм”. Керстен Коленберг, Геро фон Рандо и Хайнрих Вефинг пишат и за тенденции, които са добре познати и в България. Предлагаме Ви няколко цитата от обширната им статия:

„В Европа има немалко хора, които искат да срутят системата и да изхвърлят ЕС на боклука. Хора, които охулват Ангела Меркел като диктаторка и задръстват социалните мрежи с лъжи, цинизми и призиви към насилие. (…)

Но не бива да слагаме всичко в един кюп. Тръмп, Льо Пен или пък германското екстремистко движение "Граждани на Райха" не са едно и също, макар че имат допирна точка: те атакуват директно самите демократични институции. А стабилността на институциите е от жизнена важност както за всеки правен ред, така и за обществения мир. Институциите гарантират закрила, стабилност и благонадеждност. Няма ли институции, възниква безредие, а в безредието важи правото на по-силния - както вътре в отделната страна, така и на международната сцена.

Бастион срещу произвола

Институциите са бастион срещу произвола. Те са особено важни за плуралистичното общество, в което противоречивите интереси се сближават в публична дискусия. А това е възможно единствено при няколко условия: зачитане на правилата, принципна готовност за компромиси, признаване на истините и готовност да приемеш, че инакомислещият не ти е враг. В изключително разединените Съединени американски щати всички тези условия вече отдавна са поставени под въпрос - и то още преди Тръмп.

Преди 50 години срещу истаблишмънта в Западна Европа се надигна една лява извънпарламентарна опозиция, която поставяше под въпрос де що има някаква институция: парламентите, „класовото правосъдие”, пресата, буржоазното семейство накуп с неговия остарял сексуален морал. Като реакция навсякъде настъпи либерализиране и модернизация, за които допринесе и обявеният от студентския лидер Руди Дучке „поход за превземане на иституциите”. Отвореното общество намери сили да преработи критиката. По-късно мнозина участници в онова движение признаха, че е било грешка да отхвърлят правовата държава.

Днес обаче положението е различно. То се предопределя от постепенно настъпилата несигурност в резултат от глобализацията. Сегашните атаки срещу истаблишмънта и срещу институциите не целят тяхното реформиране и разкрепостяване. Не, целта е друга: онези институции, които гарантират обществения дебат, търсенето на истината, компромиса и толерантността, трябва да бъдат подменени от едно почти еротично отношение между народ и вожд.

Първите дни от президентството на Тръмп показаха колко бързо могат да изгърмят бушоните на правовата държава. Прочутите „контроли и баланси” не са някаква механика, която функционира благонадеждно и от само себе си - те са всъщност само метафора. С други думи: в крайна сметка институциите са точно толкова силни или слаби, колкото са самите граждани, които ги крепят, а при нужда - и защитават. (…) Защото когато хората са обезкуражени и уплашени, когато се боят за работните си места, когато се натъкват на всеобщо недоверие или когато се продават за дребни пари - тогава и институциите са обезкървени.

Методите на съвременните диктатори

Не е нужно непременно да взривяваш институциите - можеш просто да ги изкорубиш отвътре, казват си съвременните диктатори, които само в редки случаи постъпват като класически диктатори. Те действат много по-изкусно и кадифено, не толкова брутално, но затова пък по-ефикасно. Купуват си медии, облагодетелстват материално своите поддръжници, дискредитират и деморализират съдилищата и с помощта на хиляди дребни трикове парализират опозицията. Някогашният италиански премиер Силвио Берлускони виртуозно владееше преплитането на богатство, медийно могъщество и политически пост. Виктор Орбан управлява в Унгария по същия начин. Прави го и Ярослав Качински в Полша.

Срещу това вече не помагат никакви „контроли и баланси”. За да бъдат защитени институциите на западните демокрации, в конфликта трябва да се включат реални личности, хора от плът и кръв, които застават с телата си на барикадата: на летището, на демонстрацията, пред камерите и микрофоните. Вече го виждаме в САЩ, откакто Тръмп пое властта. И това е окуражително.”