От една година насам в Европа и САЩ се дискутира как да се възпитават децата. Дебатът бе породен от книгата на американката от китайски произход Ейми Чуа „Боен химн на майката-тигрица“, от която някои цитираха избирателно примерите на екстремно родителство – как не приема друга оценка освен „отличен“ от своите деца, как ги принуждава да свирят на пиано и цигулка.

Прочетена в цялостта й, книгата най-напред е удивителна със саможертвата на една работеща майка, която е университетски преподавател. Чуа става сутрин в 5, а когато пътува в командировка - в 3 призори, за да вмести двойните си задължения. След работния ден започват 4-5 часови занимания с двете дъщери, които свирят различни инструменти - пиано и цигулка.

Родителският егоизъм

„Почивните“ дни включват часове шофиране до дадения частен учител по музика (разстоянията в Америка са огромни, а дъщерите са две и програмите им – различни). Отделно подготовката за концертни изпълнения, които майката ръководи и контролира лично. Енергията на тази майка, времето и усилията, които влага в децата си, са забележителни!

Дали всички онези, които се възмущават от твърде екстремния китайски родителски модел, всъщност не са лицемери, които зад привидната „свобода“, която дават на децата си, крият собствения си егоизъм? Защо да не си починат, или да се погрижат за красотата си например, вместо да дават толкова много от себе си на децата си?

Дали това, което днес минава за модерно родителство, на практика не е абдикиране от задълженията, които включват и невинаги приятното упражнение да се прилага принуда в името на бъдещия успех на децата? Егоизмът е проблем и на западните, и на посттоталитарните общества, но родителският егоизъм обикновено е табуизиран и прикриван. Книгата на Чуа блестящо показва, че понякога трябва да си „лош“ и да отстояваш на външен и групов натиск в името на доброто на детето.

Миговете на успех

Дали модерните общества не занижават критериите към всяко следващо поколение? Обикновено тези въпроси европейските общества си задават, когато биват публикувани годишните изследвания ПИЗА за езиковите и математически умения на гимназистите. Ейми Чуа разглежда този въпрос по-скоро в един вътрешно-родов контекст: цитирайки китайската поговорка, че просперитетът на едно семейство продължава само три поколения, тя се пита дали нейните деца, разглезени от благоденствието, няма да загубят амбициите, трудолюбието и волята за успех, характеризирали нейните родители, които са били първо поколение емигранти, и собствената й съдба на дъщеря на емигранти?

Ейми Чуа реабилитира нещо страшно просто, което изглежда позабравено – труда, многото труд, с който се постига лекота и съвършенство не само в музиката. Трудът е ключът към успеха – многото упражнения на музикалния етюд, многото решени задачи. Успехът, постигнат чрез много труд, е стимулът да се работи още повече – и да се постигат още успехи. А миговете на успех - дъщеря й свири дори в Карнеги хол - миговете на споделен успех са и един от най-силните моменти на връзката родители-деца.

С ноти срещу опошляването

И най-сетне за Ейми Чуа цигулката е символ на висока култура, тя е контрапункт на моловете, на консуматорството, на масовия вкус, на пошлото. Нима това не е валидно и за България? Нима „китайският“ родителски модел не напомня малко и на някогашния български родителски модел, в който децата от добри семейства не само учеха чужди езици, но и свиреха на различни музикални инструменти, учеха солфеж, а музиката им даваше освен всичко друго и желязна самодисциплина, издръжливост, концентрация.

Дали не е време частично да се възроди този именно родителски модел като противовес на опошляването, ниските критерии, чалгата и посредствеността? Родителският модел, който има куража да се противопостави на вредните външни влияния и изкушения и да води битка с опърничавостта на собственото дете.

Тази битка е неравна и дори „желязната“ Чуа я губи с по-малката си дъщеря, но това не прави посланието на тази книга по-слабо: родителската взискателност е израз на вярата, че децата могат да постигат сложни неща. Родителската взискателност е мяра за мечтите спрямо собствените деца.