Няма смисъл от протести, защото... нищо няма да стане. Няма смисъл, защото... няма никой да дойде, на народа му е писнало и на нищо не вярва. Няма смисъл, защото... вече колко пъти ни излъгаха. Няма смисъл, защото...няма опозиция, няма алтернатива, няма кой да ни управлява после. Няма смисъл, защото няма смисъл.

Върху тази натрупана „мъдрост” следва дълго и сериозно да се мисли. Върху тази свещена „празнота”, българско дзен дзенуване, „нехаене” и всезнаене, така познато още от Каравеловите българи от старо време, следва да посветят усилия няколко агенции.

„Няма смисъл”, казано днес и тук, сякаш сме в най-смислената държава, звучи по-абсурдно от абсурдите на последната година. Звучи като

„има смисъл” да сме първи по корупция и бедност в ЕС,

да сме единствените напълно зависими енергийно от една държава, да сме... Наистина няма смисъл да продължаваме.

Внедряването на идеята за безсмислието на протеста от 14 януари беше първата провокация. Другата беше с информацията, която МВР имало от дни, за включването на опасни радикални групи. Така и стана, въпреки знанието на полицията. (Къде отиде превенцията?) Тези „агресивни групи”, нека ползваме израза на министъра Миков, бяха пакетно доставени в първите редици на протеста, на една ръка разстояние от полицията. И на техните очаквани, стандартни провокативни акции нямаше никакви „респектиращи” действия.

Полицията, която вероятно познава поименно тези младежи от честите им срещи по стадионите, странно бездействаше, гледаше настрани и никак не поиска да ги разпознае като провокатори.

Вечерта министърът Миков щеше да каже, че няма правни основания да се действа срещу „агресивни групи”. Но два часа след началото на протеста същата жандармерия и полиция получи изведнъж „правни основания” да тръгне срещу мирно протестиращите граждани,

да пусне малко кръв по жълтите павета.

И особено по малките пресечки. Да прибере първите 150 попаднали й в ръцете, наместо 20-те, многократно посочвани по мегафона от самите организатори и гражданите.

Тази „тактика” на заиграване с провокаторите и „респектиране” на невинните е ходене по много опасен ръб. И винаги води до стратегически провал. Дано един ден „жълтите павета” не се наричат по друг начин, да не се превърнат в червени, буквално и алегорически.

Около 1800 полицаи и жандармерия

е имало на 14 януари около парламента. Огромно число спрямо 2-3000 протестиращи. Жива сила, каквато не си спомням дори при бунта на далеч по-здравите таксиметрови шофьори, на миньорите и пр.

По същото време, според разказа на приятелка, на Аксаков деца от началните класове прескачали ужасени оградата на училището и попадали в мелето на трошащите витрини ултраси и „качулки”. Къде е била полицията?

Да, организаторите са неопитни, не се справиха с провокаторите (но и полицията не поиска да го направи). Да, депутатите трябваше да излязат отвън още тогава, поне да смирят, доколкото могат, биещите. Ако бъдат разпознати (депутатите), разбира се.

Вторият ден на протеста показа, че нещата могат да се случват и по друг начин. Може би смисъл има... Въпреки здравото ни като паве „няма смисъл”.