Зараколу трябваше да изнесе доклад на конференция в Потсдам за турското гражданско общество и отношението му към геноцида над арменците от 1915 година. Но не успя, тъй като бе арестуван. Новото е, че активисти като Зараколу вече не биват преследвани заради обида срещу турската нация. Сега те се преследват според новите антитерористични закони.

Полицията е иззела от жилището на Зараколу книги и ръкописи за арменския геноцид и преследванията на християните в Османската империя. В писмо до форума в Потсдам Зараколу заявява, че арестът му е поредната кампания за сплашване на турските интелектуалци и демократи. Заедно със Зараколу са арестувани още 48 критично настроени интелектуалци.

Фази на отричането

Зараколу пише, че неговият арест е част от турската политика на отричане на геноцида и преследванията на християни, която се прикрива като "мярка в защита на вътрешната сигурност". Сигурно е само едно: който се захване с темата за арменския геноцид и преследванията на християните, рискува твърде много.

Вместо Зараколу на конференцията доклад изнесе берлинската османистка Елке Хартман, която проследи фазите, през които протича политиката на отричане на геноцида. През различни периоди от историята мълчанието около геноцида е временно прекъсвано.

Например когато излиза книгата на Франц Верфел "Муса Дага", или през 1965 година, когато навсякъде по света арменците демонстрират. Протестите обаче постепенно заглъхват, докато преди няколко години от печат не излезе романът на Фетхие Четин "Моята баба", който отново разкъса циментираната забрава.

Туркинята Четин открива, че баба й е арменка. Романът й става бестселър. Турската политика реагира с пропагандна кампания и исторически митове. Но истината, според израза на Елке Хартман, "разгръща своите сили." Изведнъж навсякъде в Турция започват да се появяват все нови и нови "арменски баби", разказващи своите съдби.

Забравените трагедии

Историчката Айше Гюл Алтинай от години издирва оцелели от геноцида през 1915 година жени. Много жени и девойки са били изнасилени по време на гоненията, някои от тях се озовават в ролята на любовници или втори съпруги в турски семейства. Малолетните са били настанявани в домове за сираци и потурчени. Принудителната смяна на вярата и националната асимилация вървели ръка за ръка.

По време на конференцията в Потсдам социоложката Некла Келек апелира към турците в Германия да не забравят за геноцида. "Който загуби миналото си, губи себе си", казва тя, цитирайки Дьорд Конрад. А Робер Коптас, главен редактор на арменско-турското списание "Агос", напомня за трагичната съдба на турско-арменския журналист и писател Хрант Динк: "Мнозина се замислиха и започнаха да проучват внимателно произхода си, след като Хрант Динк беше убит. А той искаше да напомни за станалото през 1915 година. Днешна Турция, казва Коптас, има нужда от човек като Вили Бранд, за да може най-сетне да се пречисти."

АГ, ДПА, ФАЦ, РМ, К. Цанев, Редактор: Б. Узунова