Била съм във всеки от 30 домове за деца с увреждания през последните 10 години. Примерите са различни – има и добре, има и лошо функциониращи домове, има алтернативи, но я има и културата на обществото ни, според която изоставянето на дете е нещо "нормално".
И все пак, когато през 2006-2007 влязох за пореден път в така наречените детски специализирани институции, отново се появи въпросът: : Какво още трябва да се случи, за да бъдат забелязани изоставените деца на България?

Стража, Горна Козница, Рудник , Медвен, Гомотарци, Сладък кладенец - във всеки от тези домове „баналността се е превърнала в зло”. Случващото се е подобно на показаното от BBС за дома в Могилино. В кратки бележки, то изглежда така:


Домът в Медвен


Преди 3 години 7 дома за деца с умствена изостаналост в България са определени от ДАЗД като домове „в най-тежко положение” и са поставени „под специално наблюдение”: Берковица, с. Кошарица, с. Искрас. Могилино, с. Горна Козница, гр. Кула, с. Медвен.

Домът в Медвен е на около 15 км от общинския център Котел и на около 60 км от областния център Сливен, на 500 м надморска височина в Балкана. Мястото е приказно красиво. Но приказката свършва до металната врата на детския дом. Зад нея е превърналото се в баналност „ зло”.

Последният цялостен ремонт е извършен през 1999 г. Оттогава – едно единствено ново легло – и това в Медвен наричат адаптация на средата към нуждите на увредените деца

Друг щрих: празна стая с няколко пейки и с телевизор. 21 увредени деца прекарват всеки свой следобед в бездействие, виене, блуждаене, търкаляне по пода… Трима дежурни възпитатели “наглеждат“ групата. Никакви занимания, никакво обучение.

Нататък по коридора - заключена сензорна зала

През лятото на 2006, в двора на дома, вдясно от входната врата, има две оградени с мрежи пространства -от персонала уточняват, че се използват за „изолация“ на „най-агресивните”. Металните врати на оградените карета-кошари се заключват.

През 2001г. срещам за първи път Ерхан Халил - през деня момчето е в леглото - с ръце и крачета, вързани с бинтове за рамката на креватчето. През 2006 г., 5 години по-късно - същата картина. Времето е спряло за 11-годишния Ерхан. Обездвижване - без наблюдение, без правила. Това е терапията на болното момче.

Според зам.-кмета на община Котел „общинската визия” за бъдещето на социалния дом в с. Медвен не включва възможност за преместване на детската институция в общинския център. И този дом е преди всичко място за осигуряване на работни места за избирателите от общината. персоналът не разполага с потенциал за промяна

Ще добавя и бележките на Диана Иванова от есента на 2007г. Тя отиде в Медвен заедно с един френски колега. И написа в българския седмичник Капитал:

„В Медвен срещаме Христо - поради липса на гробар той и още трима души си разделят тази работа. Когато го питаме за дома, дали децата се погребват на същото селско гробище, той се разтреперва. Не мога да ви кажа, не мога. После ни завежда до гробището и ни разказва, че децата се погребват набързо, дори и кръстове не са били слагани преди, ей така, направо ги заравят и айде. Освен на последните две починали деца не можете да намерите нито един друг гроб, те просто са изчезнали. Веднъж Христо дори намерил едно телце, изровено и изядено откучетата…”


Домът в Горна Козница


Около 60 тежко увредени деца живеят от години в този дом, недалеч от мини Бобов дол..

Мухи, миризма на урина, старо оборудване в спалните помещения, изронена, рушаща се кухня, ръждясали перални ...това са само детайли от пейзажа в тази институция. От 2000 г. досега – само частична и то външна промяна. Усещане за забрава и застой в Горна Козница -от всеки ъгъл. Обявените свободни места за специалисти педагози,психолог и медицински сестри остават незаети. Според документите парите за издръжка на децата от дома от 2004 г. пристигат с двумесечно закъснение. Община Бобов дол не бе дала на дома в горна Козница, около 5000 лв. от осигурения от държавата бюджет за социални услуги за 2005 г. От тях 3403,29 лв. са от издръжката на децата от дома.
Още през 2005 ДАЗД пише препоръка домът да се премести в гр. Кюстендил Нито едно дете не е напуснало дома след 2004г.


Домът в Сладък кладенец


И в този детски дом специалистите са малко „Любим прийом” на персонала за справяне с най-тежките случаи - „фиксация на ръце”- за легла и инвалидни столове.
Повечето от децата – 54 живеят от години в детската институция. Само 2 от тях познават родителите си. 42 от децата са с вродени умствени и физически недостатъци.
През 2001 записах в бележника си: „Фекалии и мръсотия тече в баните и тоалетните. Децата дишат смес от урина и дезинфектанти През 2000 и 2001 г. в детския дом са регистрирани няколко епидемии от дизентерия. Всъщност още от 1997 г. в заведението непрекъснато има случаи на инфекцията.“ В края на 2006 научавам от директорката Мая Димитрова, че през 2002 г. с пари от бюджета е заплатено продухване и подмяна на част от канализацията. В началото на 2006 г. отново има 2 случая на хепатит 4 деца - Наталия, Ферди, Дора и Иван са с положителни резултати. От РИОКОЗ - Стара Загора, констатират епидемия от хепатит в детския дом. Обявена е 6-месечна карантина – до 15.06.2006 г. През май 2006 г. в дома са установени и 3 случая на дизентерия.

Въпреки направеното от българската държава, „злото“, въпреки че се е банализирало, в около 10 български детски институции,продължава да е незабелязано. Горна Козница, Медвен, Рудник, Стража, Гомотарци,Сладък кладенец, Могилино, Кула…. тези фабрики за аутсайдери продължават да съществуват. Над 80% от децата в домовете за умствено увредени в България живеят в институции от години. Входът към домовете остава отворен, а изходът най-често води не към общността, а към следващата институция - домовете за възрастни.