Коментар от Георги Лозанов:

Още с приближаването си в календара 9 септември успява „да разлае кучетата”. Една от нестихващите символни битки на новото българско време е как датата да присъства в колективната памет. Конкурират се четири модела на памет, които през годините имат различна тежест - комунистически, антикомунистически, либерален и безразличен.

"Наздраве, другари!"

Комунистическият модел, който до промените е, естествено, задължителен, превръща 9 септември в най-важния празник за държавата - с манифестации и хора по площадите, с пламенни речи на партийни функционери и дефицитни стоки по магазините. „Такъв е, такъв ни е празникът - харен. И всеки го среща сега благодарен”, задава поетът нормата на образцовото му преживяване.

На 9 септември НРБ честваше едновременно победата на пролетарската революция и освобождението от фашизма. А моделът внушава, че тези две събития съвпадат по историческата си неизбежност. Така че никой да не си и помисля, че пътят на България (подобно на Австрия или Финландия) можеше да продължи без фашизъм, но и без комунизъм. Нито пък да разсъждава дали Деветосептемврийският преврат може да бъде наречен пролетарска революция и въобще революция. Трябваше просто на този ден да си облече новите дрехи, да седне на софрата и да каже „Наздраве, другари!”. 30 години след падането на комунизма този тост продължава да звучи в главите на соцнасталгиците.

Трагична дата

Антикомунистическият модел, обратно, възприема 9 септември като най-трагичната дата в новата българска история. И тя наистина е такава за хиляди семейства, в чиито домове донася скръб, страдание и мизерия. Но 9 септември е трагична дата и за страната като цяло. Защото прекъсва за десетилетия европейското ѝ развитие. И води до целенасоченото унищожаване на ценностите и елитите на възродила се България. Казано метафорично, на 9 септември се качваме не на влака на демокрацията, а на насрещния влак. Създава се общество, в което правата, собствеността и мнението на индивида губят значение.

Според този модел, 9 септември може да бъде единствено ден за почит към паметта на жертвите на комунизма. Вероятно дълбоко в себе си повечето българи се придържат именно към това гледище, но почит на жертвите най-много да отдадат оредяващите организации на репресираните. Усещането, което членовете им оставят с болнавия си вид и протритите си костюми, е, че репресиите срещу тях продължават и след 10 ноември. Те така и не излязоха от маргиналната и безгласна позиция, в която ги беше поставил бившият режим. За сметка на комунистите и днешните им адепти, радващи се на добро политическо и икономическо здраве.

Две Българии

Либералният модел приема, че са валидни и двата гореописани модела на памет за 9 септември. И че те са въпрос на личен избор. Именно защото вече не живеем в комунизъм, можеш да си такъв, какъвто сам си решил. Включително и комунист. И можеш да градиш образа на близкото минало според собствените си разбирания.

Този модел отговаря на устойчивата интуиция на прехода, че има две Българии, съединението между които (за разлика от това през 1885 година) не е възможно. За да остане едната България, другата трябва да си отиде - или по естествен биологичен ред, или през Терминал 2 на летището. Докато това не се случи, 9 септември няма как да принадлежи на националната памет, а само на груповата.

Забравата

Безразличният модел на памет всъщност е модел на забравата. Стига с тоя 9 септември, оставете го на историците. Докога ще тровите живота на младите със събития и конфликти, с които нямат и не искат да имат нищо общо. Докога ще ги карате да възпроизвеждат травмите на бащите и дедите си. Днес 9 септември е ден като всеки друг от началото на есента…

Този модел ни връща към небезизвестната записка в дневника на Стойчо Мошанов, който е в Кайро, за да преговаря със съюзниците за съдбата на България след войната: 9.9.1944 - нищо за отбелязване. Днес, разбира се, подобни думи не носят тогавашното плашещо късогледство, защото трагедията не предстои, а е отдавна отминала. Паметта за нея обаче е нужна, за да не се повтори. Още повече, че мераклиите да подкарат влака пак наобратно далеч не са намалели.

Петият модел

Тази година се появи и един пети модел на памет, който може да бъде определен като официален, тъй като идва от правителството. Става дума за категоричната позиция на МВнР по повод организираната от руското посолство изложба „75 години от освобождението на Източна Европа от нацизма“. Според този модел, 9 септември 1944 е денят, в който започва окупацията на България. И който поставя началото на един „тоталитарен режим, опиращ се на болшевишко-ленинския вариант на комунистическата идеология”. Моделът е близък до антикомунистическия, но паметта за онова време е поставена в по-широк геополитически контекст, според който „щиковете на Съветската армия донесоха на народите в централна и източна Европа половин век репресии”. А не освобождение.

Подобна официална позиция показва, че въпреки обезкуражаващото ни изоставане по много съществени показатели, 12-те години членство в ЕС все пак са дали отражение в мисленето. И правителството е събрало кураж да оцени миналото на Европа според мястото ни в нейното настояще. Значение има и фактът, че външният министър Екатерина Захариева, от чието име излиза позицията, е ново поколение политик, върху когото не тежат биографични зависимости. Както и че кариерата ѝ тръгва от екипа на президента Росен Плевнелиев, показал недвусмислена проевропейска и проатлантическа ориентация.

Казано накратко: този път темата „9 септември” най-неочаквано произведе един от редките консенсуси между управляващи, гражданско общество и градска десница.