Днес в авторската ни колонка Калин Терзийски се терзае от въпроса как писателят може да оцелее, без да слугува на херцози, маркграфове или бизнесмени.

Художественото слово било куртоазна работа. Тоест - придворна. Работа, която придворните слуги, чинопочитатели и лакеи извършвали за удоволствие на висшестоящите. Каза ми го един улегнал литератор, а аз си помислих: Да, близо е до ума. Със слово хляб не се създава, нито тръстикова захар, нито хрупкав бекон, нито сутрешни кифлички с препечено бри. Словото виси във вакуума на материалните неща и чака някоя благодатна душа-сюнгер да го попие и да се навлажни от него. И след това тази душа да стимулира тялото си, та то от своя страна да изработи хляб и да го предложи на производителя на словото. Създаващият слово е просяк, който искрено се надява, че някой от тия, дето разполагат, произвеждат или са натрупали с грабеж хубавите и важни материални неща, ще се смили и ще му подхвърли някоя троха от тях. В замяна на известно количество слово. А този, разполагащият с материални блага, разбира се не би дал нищо за слово, което не му е приятно и угодно.

Слово срещу хляб

Еразъм Ротердамски е написал безброй неща, като само едно от тях е останало в паметта на човечеството - Възхвала на глупостта. Силно иронична книжка, в която той вкарва още в началото малко сарказъм дори към своя мил приятел и благодетел Томас Мор. Малко се знае обаче за това, че докато не е пишел своите теологични трактати или своята иронична Възхвала, Еразъм също е протягал ръка към имащите. Пишел е писма до маркграфове, херцози, принцове и крале, за да си издейства закрила и пари. С други думи, сипел е сладки и приятни думи на най-изискан латински, за да получи чрез словото си това, което трябва и на най-възвишения творец. Храна и печка, до която да се свие вечер.

Това ли - с тъга се питам аз вечер край печката - може да бъде единствената съдба на поетите и писателите? Да пишат удобни неща, за да получат удобни вещи? От князете и маркграфовете. Това ли е единственият път за преминаване на материални ценности към производителя на духовни ценности?

Нека ви разкажа за един човек: Когато гледам портрета на младия граф Лев Николаевич Толстой, ми се струва, че ми е бил съученик. Това грубо и упорито намръщено лице. Млад човек, гневен на целия свят. Гневен на света, задето така грозно му се подиграва. В детството си клетият малък Лев преминава от ръце в ръце - от роднина у роднина. Защото първо умира майка му, а после и баща му. И на девет години вече е кръгъл сирак. За когото започва да се грижи лелята, графиня Остен-Сакен. Но скоро и тя умира, а малкият Лев отново трябва да се мести и да сменя хората, от които зависи и на които разчита. Хората, които са неговите князе и маркграфове, тоест - тези, които му дават хляба и маслото. Явно оттук извира съпротивата му срещу куртоазията и срещу принудата да създава думи, за да получава хляб.

Война и мир

Но как един човек може да пише гениални неща, без да е придворен, без да слугува на авторитети? Нека се замислим и над това: ако не слугува на един княз или на един партиен херцог или на един финансов барон, творецът слугува на противника му. А пък Толстой някакси съумява да бъде неприятен на всички, от които един творец може да бъде зависим.

Първото наистина велико произведение на граф Толстой е "Война и мир". Това е един патриотичен и имперски роман, който е твърде удобен за господстващата аристокрация. Той дава чудесна храна за търсачите на скрити смисли и светски главоблъсканици. Дава им приятната възможност да дирят и остроумно да тълкуват: кои ли са прототипите на героите? Кои ли са те сред префинената и деградирала от безделие руска аристокрация? Съвсем придворно занимание, нали така? Ако мога да си позволя една малко цинична препратка - така в сегашната ни действителност разните светски драскачи радостно търсят прототипите на героите от "Стъклен дом" сред новобогаташкия елит. Толстой е създал една куртоазна главоблъсканица, в която аристокрацията самодоволно търси себе си. Но после Толстой се променя.

Сектантът

Нека да скочим с все сила и да се озовем в 1910-та. Толстой се е отказал от авторските си права, от имуществото си, от всичките материални придобивки, които са го обграждали като прочут писател и граф. Готви се в полза на селяните да лиши от наследство жена си София и многобройните си деца. Готви се също така да се пресели при тях - селяните - и да заживее най-прост живот. Това се отразява катастрофално на куртоазната му кариера. Въпреки че от няколко години се раздава Нобелова награда за литература, той не я получава. Чудовищната му слава въобще не помага. Станал е подозрителен и на Православната църква. Сигурно заради това, че проповядва ненасилие и доброта, но може би най-вече, защото изцяло се е отказал от богатството, а по този начин и от придворността. Обявен е за сектант. Толстой вече не е придворният и удобен творец.

В края на ноември 1910 той се измъква от лапите на последния княз, на когото все пак е трябвало да слугува. Съвсем относително, между другото. Защото това е жена му. Заминава нанякъде. Може би към къщичката, която е трябвало да му осигури неговият приятел - селянинът Михаил Новиков. По пътя обаче започва да кашля. След седмица умира от пневмония на една малка гара - Астапово. Руската православна църква забранява да се извърши православен ритуал на гроба му. Години след това Толстой посмъртно е отречен даже и от новопоявилите се господари - болшевиките.

Да. Човек за завиждане. Измъкнал се от необходимостта неговото мъдро слово да е част от някаква куртоазна игра. На думи и стъклени перли. В някой стъклен дом.

Автор: Калин Терзийски; Редактор: Александър Андреев