Коментар от Татяна Ваксберг:

В истерията около Истанбулската конвенция липсва един основен рефер: медиите. Тоест, онези места, където от крясъците на разни гостуващи хора се изчегъртват валидните твърдения, а аргументите се проверяват. И то на момента, а не някога после. Медията не е трибуна, от която гостът е свободен да уверява, че Халеевата комета е името на отровен зеленчук - не и без да бъде поправен. И съвсем не е трибуна, която да вземе подобно изказване на сериозно, а после в още десет предавания да води спор за опасностите, произтичащи от този зеленчук. Ако някой сега каже, че тази хипотеза е всичко друго, но не и реалистична, значи не е проследил “споровете” около Истанбулската конвенция.

Фактите

Вижте първия факт: в продължение на две седмици влиятелни медии дискутираха въпроса за “третия пол” в една конвенция, която дори не го споменава. А и не би могла да го спомене, понеже такова нещо не съществува. Как се нарича среда, в която до кръв се спори за една фантазия? Във всички случаи тя не се казва “медийна”. Медийната среда би преустановила разговорите по този въпрос още след първото изясняване, че става дума за недоразумение. Пък дори и това недоразумение да е било лансирано от министър.

Вижте и втория факт: в продължение на още две седмици влиятелни медии обсъждаха думата “джендър” като име на някакъв заговор, вместо като част от терминологичния апарат на един международен документ. Погледнете повечето студиа и ще видите как са разделени гостите: на такива, които са за, и такива, които са против „заговора". Разделение “за” и “против” конвенцията май нямаше, но анонсите на предаванията винаги се отнасяха именно до Истанбулската конвенция. Това се нарича подвеждане на аудиторията: казваме ѝ, че ще обсъдим едно нещо, но всъщност обсъждаме друго. И веднага го привиждаме като проблем, вместо да цитираме как го е представил източникът.

Третият факт е релативизмът, една стара болест на българските медии. Тоест, представянето на “всички гледни точки” като еднакво валидни. Нищо, че спорът се води като по време на Декабристкото въстание в царска Русия: едните искат конституционна монархия, а другите защитават царя и жена му Конституция. Това е феномен, който убива журналистиката далеч преди да убие качеството на спора: водещият сам се свежда до конферансие и напуска ролята си на човек, чиято професионална задача е да опазва прецизността на информацията и хигиената на дебата.

Четвъртият факт е основният: къде са жените? Тези, на които им режат половите органи? Онези, които биват пребивани с камъни? Жените, които биват изнасилвани от мъжете си в интимността на едно пространство, защитено от свидетели? Момичетата, които биват “откраднати”, за да ги омъжат на 14? Конвенцията е за тях, но нито ги виждаме, нито ги чуваме. Ефирното време, което би трябвало да е тяхно, е откраднато от фалшиви новини, умножени по дебатите около тях. Това е журналистика, която няма шанс да насочва вниманието към обществено важни проблеми, защото е твърде изкушена да възпроизвежда и пак да възпроизвежда и да не спира да възпроизвежда скандални твърдения на съмнително компетентни политици.

И все пак

Впрочем, изключения има. Ако се доверите на общественото радио, на нападнатото в момента предаване “Денят започва с култура”, на сутрешните дискусионни предавания по “Дарик”, на множество независими сайтове с етичен кодекс, картината няма да е чак толкова отчайваща. Само че тази по-смислена журналистика се нуждае и от повече взискателни потребители.