Европейската икономическа интеграция от втората половина на 20-ти век “копира” швейцарския модел.

Както в Швейцария през 19-ти век така и при създаването на Европейската общност “пазарните” интереси доминират над политическите мотиви за обединението. Подобен интеграционен модел е устойчив само тогава, когато води до икономически просперитет.

По друг начин изглеждат нещата в Белгия. На европейската политическа карта тя се появява като самостоятелна страна през 1830-та година, след отделянето й от Нидерландското кралство. Тогава Белгия е централизирана държава, почти изцяло под контрола на говорещите френски валонци. Едва с конституционната реформа от 1970-та, завършила през 1993-та, Белгия окончателно става федерална държава, в която фламандците получават значителна автономия. В основата на процеса на федерализация отново стоят икономическите интереси, но за разлика от Швейцария в тях е залегнала тенденцията към дезинтеграция.

Федералната структура на Белгия закрепи по-скоро различията в икономическото развитие на Фландрия и Валония.

На фона на Фландрия, Валонският регион заприлича на музей на индустрията от 19-ти век. В Швейцария различията между отделните кантони също не са изчезнали, но те се проявяват на доста по-високо ниво. Брутният вътрешен продукт на глава от населението в най-„бедния” кантон Фрибур е приблизително равен на този в богатата белгийска провинция Фландрия.

Говорещи на френски, немски, италиански или реторомански, швейцарците намират общ език помежду си. Целта на отделните общности е да гарантират и занапред своя икономически просперитет под покрива на Швейцарската конфедерация. Същата цел преследват и фламандците в Белгия, но те виждат решението в “развода” с валонците, което би означавало края на федералната държава.

Така поставен в различни икономически условия федералният модел показва двете си лица: гарант за стабилността на страната или последното стъпало пред нейното разпадане.