По време на Студената война те лесно се изстрелваха до най-високите позиции в държавата. Както на Изток, така и на Запад шефовете на тайни служби разполагаха с всички предпоставки за влизане в политиката. Та нали тъкмо те притежаваха привилегированата информация по най-важните въпроси на властта: кой е с нас и кой – против нас? Кой би могъл да дестабилизира държавния ред – отвън или отвътре?

Суперсилите САЩ и СССР малко преди края на Студената война издигнаха двама топ-шпиони за свои лидери: през 1982 година дългогодишният шеф на КГБ Юрий Андропов беше избран за Генерален секретар на КПСС, а през 1989 Джордж Буш, бивш директор на ЦРУ, стана президент на САЩ. Тази традиция се запази и след разпадането на Източния блок. Бившият шеф на германското разузнаване Клаус Кинкел беше германски външен министър, офицерът от КГБ Владимир Путин сменя мандатите си ту като президент, тук като премиер на Русия, шефът на ЦРУ Леон Панета беше американски министър на отбраната, а в България и в Румъния шефове на тайни служби се превъплъщаваха във външни министри (или обратното).

Господари на живота и смъртта

Естествено, всички тези политици са много различни. Някои измежду тях (Кинкел) не са професионални шпиони, а просто политически назначения в тайните служби. Най-важната разлика обаче произтича от двете тогавашни антагонистични системи. В комунистическите страни важеше един основен принцип още от времето на Ленин и Сталин: шефът на тайните служби е самата сърцевина на властта. В съветското пространство шефовете на тайни служби не подлежаха на никакъв демократичен контрол, а в същото време бяха господари на живота и смъртта. Владимир Путин – независимо, че беше „само” офицер от КГБ – през последните години нагледно показа как с инструментариума на тайните служби един човек може да се добере до почти неограничена политическа власт. В сравнение с тази стара съветска практика шефовете на тайни служби в западните демокрации бяха и си остават просто главни отговорници за доброто информационно снабдяване на правителствата – подлежащи при това на обществен контрол.

Независимо от изброените разлики обаче задължително трябва да се запитаме: дали „прескачането” от селенията на тайната власт в откритото пространство на публичната, от тайните служби в политиката (пък и обратно) наистина е приемливо? Защото тези две занимания, тези две професии драстично се различават една от друга в самата си сърцевина. Хората от тайните служби непрекъснато работят със заблуди, привидности, манипулации и диверсии. Ако го формулираме хиперболично, те са професионални лъжци. Те не държат публични речи, а предпочитат да мълчат, те са незабележими и нямат нужда от харизма. Да не говорим, че в крайна сметка те по професионална характеристика имат право да нарушават законите (особено в чужди държави), за да защитят собствената си или да ѝ набавят някакво предимство. И обратно: политикът е демократично легитимирана личност, която говори и действа в публичното пространство и която – поне на теория – не бива да лъже и да нарушава законите. С две думи: особено когато работата опира до морално действие, професионалистите от тайните служби са съвършено непригодни за политически постове – те просто са професионално деформирани.

Ще се съгласите ли се с това?

Тези хора притежават привилегирована информация за най-важните тайни във външната и вътрешната политика, те често пъти душат дори из частния живот на политиците (подобни афери през последните години имаше както в България, така и в Полша и Унгария), а по този начин си осигуряват много бързо изкачване по стълбицата на политическата власт. Представете си само: един сивкав и безличен шпионин, който няма никаква харизма и очарование и цял живот е действал зад кулисите с лъжа, измама и шантаж, без никакви скрупули към законите и избирателите, един такъв човек внезапно оглавява страната Ви? Нима ще се съгласите точно той да Ви управлява?

Аз лично не бих се съгласил. И тук отново се сещаме за Путин…