Известно време заедно с друг колега отговарях за подбора на стажантите в редакцията. Един ден чета документите на млад човек, следвал в Оксфорд и Харвард (като че Оксфорд не е достатъчно...) С две докторски титли, вече изкарал стажове в „Ню Йорк Таймс” и „Льо Монд”, владеещ перфектно пет чужди езика, спечелил няколко стипендии за свръхнадарени младежи, а в свободното си време - активен спортист и вицешампион на Германия в една рядка дисциплина. Всичко това - само на 27-годишна възраст.

Сивушкото е за предпочитане!

Докато преглеждах документите му, внезапно се усетих мързелив сивушко с прекалено висока заплата, глупав провинциалист без никакви амбиции. Колегата ми подхвърли: „Ами че този тип що ли не кандидатства направо за главен редактор?” А аз му отвърнах: „Ако го вземем на стаж, най-късно след десет години вече ще бъде главен редактор. И тогава без никакво съмнение ще уволни мързеливи тъпаци като нас двамата. Но ако случайно след десет години още не е главен редактор, тогава със сигурност ще вгорчи цялата атмосфера в редакцията и на хора като нас двамата вече хич няма да им е добре тук.”

Тъй че тази кандидатура с чиста съвест я хвърлихме в кошчето. Този тип навсякъде ще го вземат, казахме си, при нас обаче не му е мястото. Но година по-късно той отново си подаде документите. Тогава се обадих за съвет на един приятел, който подбира стажантите в някаква фирма. Оказа се, че и той действа по същия начин. „Свръхамбициозните хора съсипват атмосферата и създават само неприятности”, обобщи моят приятел. Натегачите с безукорна автобиография и с бомбастични писма и препоръки обикновено били хора с тежък характер, та той лично никога не ги канел дори на разговор.

Още по-безперспективни били онези кандидат-стажанти, които изпращали мотивационни писма в хумористичен стил. Моят приятел разказа още, че дълго мислил как да постъпи с една жена, която писала нещо такова: „Аз нямам никакви особени качества, нямам и представа дали изобщо ставам за тази работа, но ще си опитам късмета, просто защото спешно трябва да се захвана с нещо.”

Как изглежда идеалният кандидат

Моят приятел много харесал това писмо. Да, обаче жената пишела още, че често изпада в тъжно настроение, когато си спомня за пропуснатите шансове в живота си. Наистина, много чистосърдечно, но прекалено интимно за вкуса на моя приятел. Това едно-едничко изречение в иначе перфектно нескопосаната кандидатура събудило у него подозрението, че жената няма чувство за дистанция, че е невротичка, която ще прекарва плачейки 20 процента от работното си време.

Така двамата с моя приятел стигнахме до извода, че кандидатстването за работа е същото като явяването на кастинг в телевизията. Идеалният кандидат е онзи, който на пръв поглед изглежда сивушко, но въпреки това притежава някаква скромна индивидуалност. Тъкмо такива хора печелят кастингите и получават мечтаното работно място. Всъщност, ние търсим кандидати, които са точно копие на самите нас отпреди съответния брой години: малко несигурни, в най-добрия случай средно компетентни и, по дяволите, безумно талантливи.