Случва ми се понякога да пресичам улицата в Казанлък, във Варна или в София - и да изпитам мрачно и тревожно чувство. Че някой иска да ме убие. Навсякъде из България докато пресичам улиците имам чувството, че някой иска да ме убие. И си мисля за Кърт Вонегът.

Този път не е Борисов

Ще кажете: що за глупости? Защо не си мислиш за Бойко Борисов? Както всички българи. Нали той принципно е виновен за всичко и е длъжен да оправи всичко? Не. Не мисля за Бойко Борисов, не мисля и за това, че държавата е виновна за моя параноичен страх. Страхът, че докато пресичам улицата, някой може просто ей така, по животински, непринудено, да изпсува, да даде газ и да ме прегази. Аз мисля за Кърт Вонегът и за хуманизма. За разбираемата и сърдечна, близка на всеки осъзнат човек Човещина.

Но всъщност мисля за кризата на хуманизма. Мисля си така: щом хората в един уж цивилизован град са готови да се прегазват един другиго, какво е станало с хуманизма? Мъртъв е най-вероятно. Но нали никой не те е прегазил? - ще викнете вие. Да, никой не ме е прегазил. Все още. И затова все още пиша. Но живея в страх. Сигурен съм, че повечето хора в страната ми са го изпитвали. Страхът от Другите и недоверието към намеренията им. Щом гледаш всички Други със страх и недоверие, щом не знаеш дали в един миг няма да те прегазят и оставят в локва кръв, значи хуманизмът си е отишъл. Улицата става бойно поле. Джунгла. Зелена линия във воюващ град, над която дебнат с оптическите си мерници снайперистите. Канибалско място на недобронамереност и враждебност. Пресичам и си мисля за Кърт Вонегът. Струва ми се, че той беше последният човек на словото, който открито и без никакво смущение използваше изкуството си за едно велико дело. Да агитира хората да бъдат добри един с друг.

"Коя година си роден, Кърт?"

Тук някой хитър мразител ще каже: чакай, чакай, той не беше ли социалист? Не беше ли един провокатор, който с популистки идеи размътваше главите на хората в чудната страна на свещения ръмжащ капитализъм? Такъв си беше, Бог да го прости. Той беше един от последните, които съвсем спокойно и уверено повтаряха думите на Христос: по-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Царството небесно. И казваше това не за друго, а защото го вярваше.

Кърт Вонегът е роден през 1922 година в Индианаполис, САЩ. Това са само седем години, преди да започне Голямата депресия. Кърт понякога казва, че първите му седем години го карат да се чувства гузен. Защото е роден на такова хубаво място и в такова хубаво време. Каквито много малко негови връстници по света са можели да си „позволят”. И наистина, връстниците му, родени в следвоенна (и предвоенна спрямо Втората световна война) Европа не се радват на нищо друго, освен на родения в същата година италиански фашизъм и на взелия вече няколко милиона жертви руски комунизъм.

Много години по-късно един друг великан, Хайнрих Бьол, го пита: „Коя година си роден, Кърт?” „1922-ра” - отговаря Вонегът. „Хм, ако беше роден в Европа, нямаше да имаш нито един връстник, с когото да си поговориш” - замислено казва Хайнрих.

Кръвожадният бог

Да, момчетата, родени през 1922-ра в Русия и в Германия, пък и в почти цяла Европа, са превърнати в една колосална хекатомба. В жертва на нещо, което ние все още не знаем какво е. Защото и до днес никой не разбира поради каква причина или по чия воля всъщност се водиха тия две чудовищни войни през 20-ти век. И на кой по-точно кръвожаден бог бяха принесени в жертва стоте милиона жертви. Както и да е. Кърт Вонегът има особено основание да мрази войната и да държи на хуманизма. На това крехко цвете, което може да бъде стъпкано само за миг от нечии мръсни ботуши. Неговата лична, ужасна причина е следната.

Той става част от една от най-големите кланици в човешката история. Бомбардировката над Дрезден, извършена със запалителни бомби от Англо-американските въздушни сили в началото на 1945 година. Тя е извършена не по някакви особени стратегически причини, а за да бъде смазан духът на все още защитаващите се германци.

При бомбардировката умират около 40 000 цивилни мъже, жени и деца. А Кърт Вонегът, който точно по това време е военопленник и се намира в Дрезден, оцелява. В едно подземие, което по чудо остава незасегнато. Младият американец вижда ужасите, причинени на едни хора от други хора. И това го променя коренно. За цял живот. Прави го хуманиста, който цял живот беше. Или с други думи - човек, който се опитва със словото си да накара хората да бъдат по-добри. Дори и това да изглежда популистко занимание и да не е никак модерно.

Винаги, когато видя или усетя ръмженето на животното у човека, аз се сещам за татко Вонегът. Ще ми се той да е наблизо със своето благо слово. С което да укроти животното и да върне човека. За да господства обикновеният, разбираем Хуманизъм, който аз наричам също Човещина.

Ще ми се да пресичам улиците без страх.

Автор: К. Терзийски, Редактор: А. Андреев