„Човекът, който измисли сделката с Турция за бежанците" - така германският вестник „Ди Цайт" нарече Гералд Кнаус, председател на берлинската неправителствена организация „Европейска инициатива за стабилност". Кнаус, който е живял и в България, през тези месеци активно обикаля различни европейски държави и се опитва да постигне максимално широк консенсус по няколко мерки за решаване на миграционния проблем. По темата с него разговаря Александър Андреев.

ДВ: Г-н Кнаус, да започнем с най-актуалното: какво мислите за последните предложения на Доналд Туск, който малко неочаквано обяви, че квотите за разпределяне на бежанците в ЕС не работят?

Гералд Кнаус: Основният проблем е, че вместо да водим сериозен дебат как ЕС да реагира на миграцията и бежанците, ние влязохме в идеологическа дискусия. Обсъждаме дали преразпределянето на бежанците в Европа да бъде принудително, а не си поставяме въпроса защо през последните две години това преразпределяне не работеше. То не работеше не защото Унгария или Полша отказаха да се включат. Досега от уговорените 160 хиляди души бяха преразпределени едва 30 хиляди. Защо се получава така и как да организираме другояче преразпределянето - за това почти никой не говори.

ДВ: Преразпределянето е и една от четирите точки във Вашия план за решаване на бежанската и мигрантска криза. В какво всъщност се състои този план?

Кнаус: Най-важното е, че трябва да се комбинират няколко неща. Първо, бързи и честни процедури по молбите за политическо убежище в онези страни, където натискът е най-голям - по външната граница на ЕС. Процедурата трябва да се „европеизира", така че още през първите дни първата инстанция да решава кой има нужда от закрила и кой - не. А после много бързо, в рамките на няколко седмици, да се мине и през евентуалното обжалване на отказа на убежище. Това е възможно. Наскоро бях в Холандия, където повечето процедури по молби за политическо убежище приключват за няколко седмици. За тази цел обаче са необходими ресурси, които европейската политика е длъжна да предостави. Ако имаме бързи процедури, тогава ще можем и бързо да връщаме хората без право на убежище в Турция, с която имаме споразумение, или пък в изходните им страни.

Последната точка в моя план засяга онези, които получават закрила. Тези хора ние вече трябва да преразпределяме вътре в ЕС, като Общността трябва да поеме и разходите за това. Няма смисъл да ги разпределяме насила в страни, където те няма да останат. Тези страни ще трябва обаче да компенсират неприемането. Примерно като отпускат един вид стипендии, с които хората да се завърнат в своите страни или пък да се плащат разноските около тях в други държави от ЕС. Мисля, че такава схема може да функционира. Тоест, ЕС на първо място трябва да контролира добре границите си, а на второ - да спазва собствените си правила за честни процедури по даване на политическо убежище.

ДВ: Г-н Кнаус, наричат Ви „архитект на споразумението с Турция за бежанците". Вие и в момента непрекъснато обикаляте из Европа, за да търсите нов консенсус по въпроса за бежанците и миграцията. Ще има ли такъв консенсус?

Кнаус: През последните седмици установявам, че все повече политици из цяла Европа стигат до един и същи извод: липсват ни инструментите. В Италия например процедурата по даване на политическо убежище може да трае години. В Гърция апелативните комисии, които решават кой да бъде върнат в Турция и кой - не, не сколасват с повече от 100 решения на месец. В ЕС се затвърждава убеждението, че имаме нужда именно от инструмент, че сме длъжни да подсигурим честна процедура и да осигурим на бежанците човешки условия в приемателните центрове. От друга страна обаче трябва да сме в състояние да връщаме онези хора, които нямат нужда от закрила. С две думи: да, оформя се консенсус, че ни трябва различна политика от досегашната и че трябва бързо да изработим инструментите, които споменах.

ДВ: И къде виждате България в този голям миграционно-бежански пъзел?

Кнаус: Надявам се, че България ще изиграе важна роля по време на своето европредседателство. Защото тъкмо през следващите шест месеца може да се стигне до фалит, тоест - ЕС да признае, че е изработил система, която не функционира: Дъблинските споразумения. Ако наистина през следващата половин година се окаже, че ЕС признава провала на Дъблинските споразумения, но няма идея как да ги реформира, това ще бъде същинска катастрофа. В този смисъл е особено важно тъкмо страните, които са най-силно засегнати от бежанците и миграцията, да внасят конструктивни предложения. Идната седмица ще бъда в София и тая огромната надежда, че българското правителство, в координация с правителствата на други засегнати страни (Гърция например, но също така Германия или Швеция) ще внесе конструктивни предложения. Такива предложения ни трябват по-спешно от когато и да било досега.

ДВ: С кого ще разговаряте в България? И как си представяте тези конструктивни предложения?

Кнаус: На първо място трябва да направим всичко възможно, за да запазим споразумението между ЕС и Турция, и то не за сметка на гръцките острови. На тези острови ние трябва да изградим европейски приемателни центрове, където към пристигащите хора се проявява хуманизъм и уважение. И да държим на спазването на споразумението с Турция, включително да гарантираме, че хората, които връщаме там, ще бъдат третирани по един достоен начин. Като следваща стъпка сходни принципи могат да се въведат и за останалата част от Средиземноморието и за тамошната външна европейска граница. България е пряко засегната от всичко това, защото се намира на външната граница на ЕС и аз много разчитам, че страната ще изиграе наистина важна роля през следващите шест месеца. В България ще имам разговори с политици и държавни служители, но за тези срещи е по-добре да говоря, когато приключат.

ДВ: През 1990-те години Вие самият сте живели в България. Какво Ви отведе там?

Кнаус: Да, през 1994-1995 бях за две години в София. Водеше ме от една страна любопитството да видя една вълнуваща страна, която се намира в процес на преход, в едни много трудни години. От друга страна имахме и конкретна цел. Заедно с група колеги искахме да създадем условия западни професори да преподават в българските университети социални науки. Беше наистина вълнуващо. А най-вълнуващи бяха срещите ми с многобройните млади представители на гражданското общество, които тогава фантазираха как един ден България ще членува в ЕС и в НАТО. През 1994-1995 година това звучеше като истинска утопия, а само десетина години по-късно вече беше факт. Това доказва, че когато си поставиш амбициозни цели, когато се организираш и ги преследваш с всички сили, тогава можеш да промениш и политиката. Ето как една страна от периферията се придвижи до самия център на европейската политика и сега поема председателството на ЕС.