Съществува понятна причина за спада на доверието в капитализма - растящото неравенство. Според студия на ОИСР през последните 30 години най-богатите американци са прибрали в джоба си най-голямата част от повишенията на доходите; същото се отнася и за Англия.

За разлика от Америка (и Англия), неравенството в Европа се е увеличило не толкова много. Но и тук е налице легитимационен проблем: става дума за въпроса как да се преодолее разнобоят в рамките на евро-зоната. Гражданите на северноевропейските страни недоволстват от един финансов съюз, който позволява на южноевропейците да живеят без да си правят сметката. Сега южноевропейците са принудени да изпълняват екстремни програми за икономии, които обаче задълбочават дълговите и икономическите им проблеми още повече.

Недоволство, не отчаяние

Ръководените от Германия политически елити преминават към решение, което се нарича "повече Европа". Само че е много съмнително дали гражданите на Европа наистина искат повече Европа. Изобщо още от самото начало на този гигантски валутен експеримент му липсваше демократична легитимация.

Впрочем съмненията по адрес на капитализма не са нови и се възраждат със смущаваща цикличност. Какво е различно в сегашния изблик на недоволство? Най-голямата разлика се състои може би във факта, че това недоволство не е породено от отчаяние. Демонстрантите в Ню Йорк и Лондон не са бедняци, те гладуват и студуват не по принуда, а доброволно - за разлика от много американци през 1930-те години. Към това можем да прибавим и факта, че нивото на безработицата в САЩ е далеч от онези 25 процента през 1933-та.

Вярно е, че броят на безработните младежи, особено в Южна Европа, е необичайно висок, но също така е вярно, че те са защитени от една много по-добра социална мрежа, отколкото по време на световната икономическа криза през 1930-те. Това, че днешните демонстранти не са в състояние да формулират смислена програма, се дължи явно на обстоятелството, че разочарованието им се подхранва от чувството за неравенство, а не от мизерия.

И така - какво да се прави? Големият проблем е, че липсват привлекателни алтернативи. Същинският въпрос, заявява Джон Мейнард Кейнс още през 1930-те години, е как да се подобри съществуващият модел на капитализма. Лошото е, че след сегашната криза съществува минимално пространство за макрополитика.

Силата на лобитата

Икономистът Хайман Мински е дал в своите трудове най-доброто обяснение за механизма на възникването на кризите. Кейнс предложи най-доброто напътствие за управление на кризите. А Мансур Олсън ще бъде може би нашата пътеводна звезда за това какво трябва да се прави след кризата.

Според Олсън причината за залеза на нациите е в огромното лобистко влияние на заинтересовани групи; влияние, което поражда икономическа неефективност и неравенство. През 1980-те години, когато Олсън формулира своите тези, главните лобистки формации бяха промишлените картели и синдикатите. Днес най-влиятелно е лобито на финансовите мениджери от Уол Стрийт и лондонското Сити. Те финансират предизборните кампании и партиите, и по този начин си купуват правото да не се обясняват пред гражданите. Те продължават да осуетяват реформата на банковото дело, каквато в Англия, да кажем, препоръча комисията под ръководството на бившия директор на Националната банка Джон Викърс.

Борбата срещу заинтересованите групи, както в САЩ, така и в Европа, е една от най-големите политически задачи на следкризисното време. Тя е ключът към разсейването на съмненията в легитимността на системата. Ако перифразираме Чърчил - капитализмът е най-лошата от всички икономически системи, с изключение на останалите.