Те искат етническите малцинства да бъдат разделени на качествени и некачествени хора. Качествените да бъдат интегрирани в обществото, а некачествените да останат изолирани в гета. Обявяват се против строежа на джамии, ритуали от минарета, и искат засилено „обучение по физическо възпитание“ в училищата. Те настояват за правото на българина на самозащита с оръжие, обявяват се против чуждите монополи в страната. Ненавиждат Европа. Свързани са с репресивния апарат на бившата Държавна сигурност. Говорят за родина, отечество и подчертават, че не друго, а само православното християнство е основната религия в България. Едните се наричат националисти, а другите – патриоти. И едните и другите са представени в Народното събрание, но не си взаимодействат, тъй като общото им минало ги е тласнало в спора, кой е по-родолюбив. Те са Атака и Патриотичния фронт.

Две формации с опасни тези, странни искания и омраза към различния. Две формации, които са гарантирали и изглежда, че ще гарантират и занапред управлението на държавата – дали с помощта на прословутия „златен пръст“ на Волен Сидеров или с участието си в кабинет на споделената отговорност, за което се обявява Валери Симеонов.

Как се стигна дотук

Ако се върнем в недалечната 2009 година партия с гръмкото име „Граждани за европейско развитие на България“ (ГЕРБ) с охота ползваше гласовете на Атака в Народното събрание. Националистите подкрепяха Бойко Борисов, защото по думите им се обявил против мерзкото управление на тройната коалиция БСП, ДПС и НДСВ. А от партията за уж европейско развитие на България не видяха никакъв проблем в това властването им да бъде гарантирано от формация с ксенофобски и расистки възгледи.

По това време изпратената в дълбока опозиция БСП редуваше прошения до европейските институции и декларации у нас, обяснявайки колко вредно е подобен субект да управлява страната, макар и без кадри в кабинета. Европейската народна партия (ЕНП), от чието семейство е Борисовата партия предпочете да не види тревожната ситуация у нас.

Последвалият разрив между Атака и вече бившия премиер пък предпостави следващия политически ход на Сидеров. Около четири години по-късно той направи възможно управлението на БСП и ДПС и го осигуряваше в продължение на целия, макар и кратък, мандат на кабинета „Орешарски“. Въпреки, че формално националистите не гласуваха със своя основен политически враг ДПС, когато бе необходимо те бяха неотменно в пленарна зала и правеха възможни всички решения на управляващите. Затова и Сидеров си спечели прозвището „златния пръст“.

Естествено, при новата ситуация ролите на облагодетелствани и скандализирани бързо бяха разменени. ЕНП вече се възмущаваше от досега на националистите с властта, а Партията на европейските социалисти (ПЕС) в по-голямата част от времето се разсейваше и не забелязваше, че правителство с мандат на левицата е във властта благодарение на "златния пръст" на така омразния им отпреди 4 години Сидеров.

Позволените изстъпления

Заради факта, че „родолюбците“ не получиха постове не се стигна до окончателно официализиране на някои от най-скандалните им политики. Но като отплата за парламентарния им „конструктивизъм“ двете последни управления даваха негласна възможност на националистите да реализират някои свои изстъпления. По времето на ГЕРБ Атака организира побой и палежи пред мюсюлмански храм в София, а след това при БСП и ДПС успяваше да „проповядва“ безнаказано тезите си за „Еврогейския съюз“ и „бежанците – човекоядци“. Впрочем, от 2009 година до днес партиец-националист не е осъден за слово на омраза, например.

Националисти-реформатори

С намаляването на електоралната сила на Сидеров и влизането в 43-то НС на „патриотичната“ коалиция на Валери Симеонов (НФСБ) и Красимир Каракачанов (ВМРО), Атака не е интересна на бъдещите управници. И то не заради антиевропейските си тези, а заради скромните 11 народни представители, с които Сидеров разполага.

За сметка на това новоизгрелите родолюбци, разполагащи с 19 гласа в бъдещия парламент и предлагащи забрана на обрязванията до пълнолетие, се оказаха част от бъдещо „реформаторско мнозинство“ (по Румяна Бъчварова).

Как със своята програма, предвиждаща направата на туристически атракциони от ромските гета, и с възгласите „Европа да си гледа работата“ (думи на Валери Симеонов – бел.авт.) „патриотите“ ще гарантират реформи остава неясно. Как в партньорство с националпопулизъм и ксенофобия, десните формации ГЕРБ и РБ, спрягани за бъдещи коалиционни партньори, ще осигуряват европейски път на страната – също.

Опасен прецедент

Ясно обаче е едно – за разлика от предходните два парламента, в които националистите, макар и получили привилегии срещу осигуряване на властта, не бяха открито в управлението, в бъдещия състав на кабинета те ще получат постове. А с тях и възможност за провеждане на „политиките“ си.

Оправданието на ГЕРБ, които съобщиха през изминалата седмица, че продължават разговорите за съставяне на кабинет с две формации – Реформаторския блок и Патриотичния фронт, е очакваното – „така гражданите са подредили партиите в парламента“. Аритметиката на Борисов пък сочи, че без патриотите съставянето на кабинет е невъзможно. Няма математическа формула обаче, която да оправдава компромис с расизъм и ясни антиевропейски послания.

Официалното овластяване на подобни субекти пък би създало опасен прецедент на допустимостта. От който, ако съдим по последните две управления, ползвали негласно националистическата подкрепа, биха се облагодетелствали и следващи правителства. В рамките на позволената политика в България ще влезе и националпопулизма.

Това пък ще бъде краят на опитите за модерна и европейска държава. Тъй като в развитите общества са научили тежкия си урок – расизмът, ксенофобията и омразата не могат да бъдат партньор на което и да е управление. А ползването им не е оправдано в името на спасение от никоя криза. Защото те самите са криза!