Може би в началото на юни 1968 година белградските студенти не знаеха точно какво искат. Но те знаеха съвсем точно срещу какво се възправят - протестираха срещу растящото неравенство и бруталното насилие на полицията над инакомислещите. Постепенно стана ясно, че те искат и още нещо: по-голямо участие в обществения живот. Искаха едно справедливо общество, повече свободи и повече социализъм. Но по-различен социализъм.

По ирония на съдбата студентите постигнаха за себе си сравнително малко. Между другото те настояваха за задължителни минимални трудови ставки, но огромната част от работниците тогава не разбраха студентския авангард. По време не седемдневната окупация на университета в Белград, големите предприятия вербуваха групи биячи сред работниците - за да са подготвени, ако стане нужда. Но дотам не се стигна, защото Тито взе нещата в свои ръце и донякъде подкрепи исканията на студентите. Така беше предотвратено най-лошото - кървавата разправа с протестиращите студенти. Те пък отпразнуваха победата, но това беше пирова победа, защото - след като знаем какво щеше да се случи 25 години по-късно (войните в бивша Югославия) - това си беше катастрофално поражение.

Мъртвородената алтернатива

След като студентите аплодираха легендарния партизански командир и пожизнен президент Тито, протестите стихнаха. След това беше стопирано и плахото икономическо либерализиране на страната. Същевременно партията засили натиска си върху дейците на културата.

Някои от студентските лидери, като Владимир Миянович, заплатиха своята смелост със затвор и последвало изгнание. Осем професори от философския факултет в Белград бяха обвинени в подстрекателство на протестите и бяха уволнени с декрет. Въпреки това в културните среди настъпи известно раздвижване. Постепенно в югославското кино се наложи нова тенденция, наречена "черна вълна", а новата рокмузика и "дръзката" литература вече не можеха да бъдат спрени - въпреки забраните. Бяха преведени книгите на автори от Франкфуртската школа. Продължи и критичното противопоставяне на догматичния марксизъм.

Лебедовата песен на Югославия от 1980-те

Тито почина през 1980 година. Следващото десетилетие премина под знака на изтърканата социалистическа реторика с все повече националистически полутонове, влошаване на икономическото положение и една невиждана дотогава свобода. Книжарниците и библиотеките бяха пълни с книгите на всички източни дисиденти и с критичните публикации на много западни автори. Хората имаха малко, но можеха да мислят и да пътуват свободно.

В този вакуум възникна фалшивата надежда, че е възможно ненасилственото демократизиране на Югославия. Югославските комунисти обаче разбиха и маргинализираха възникналата през 1968 година политическа и обществена алтернатива. И в крайна сметка се потвърди кратката диагноза на най-известния югославски дисидент от ерата на Тито - Милован Джилас: "Последният изход на комунизма ще бъде национализмът. Югославската 1968 година се провали в стремежа си да бъде изграден някакъв демократичен социализъм".

Макиавелистични заблуди

През 2018 година човек може да добави към тази оценка и една иронична забележка - можеше да стане и по-лошо. Както на Запад, например. През 1968 протестиращите в Берлин, Брюксел и Вашингтон поеха кормилото в свои ръце. И какво стана с техните идеали за "дълъг поход срещу институциите"? - Няколко десетилетия по-късно Хавиер Солана, един млад испанец и бивш отявлен противник на диктатурата на Франко, вече като генерален секретар на НАТО издаде заповед за въздушни удари срещу Федеративна република Югославия - без мандат от ООН. Един млад син на месар и уличен борец на име Йошка Фишер основа една пацифистка партия в Германия, която години по-късно той убеди да застане на страната на войната, злоупотребявайки с думата Аушвиц. А един американски баптист на име Бил Клинтън, който беше участник в гражданското движение и се противопоставяше на войната във Виетнам, заедно с бившите германски и испански пацифисти, си спретна собствена война - след като вече беше станал най-влиятелният мъж на планетата.

Техният връстник от Белград Влада Революцията (Владимир Миянович) никога няма да получи докторска степен или тлъст хонорар за лекция на тема студентските движения от 1968-а година. Понеже той така и не се домогна до властта, неговите идеи не можаха да лъснат като чисто макиавелистични заблуди.

Роденият в Сърбия, но израснал в Босна и Херцеговина, Драгослав Дедович е поет, журналист и преводач на лирика и проза от немски език. В продължение на няколко години той е ръководил сръбската редакция на ДВ.