Световноизвестната френско-българска философка Юлия Кръстева опроверга пред агенция „Ройтерс" и пред френския седмичник „L'Ops" съобщението на българската „Комисия за разкриване на документите и обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА", че през 1971 г. е била вербувана като „агент и секретен сътрудник" към Трето и Четвърто управление на Държавна сигурност под псевдонима „Сабина". „Това твърдение е не само смешно и невярно", пише Кръстева, „то уврежда моята чест и репутация, уврежда и цялото ми дело".
В отговор на запитване на „Дойче веле" говорителката на Комисията Екатерина Бончева потвърди информацията и каза: „Госпожа Кръстева има проблем не с нашата комисия, а с тогавашните тайни служби".
Матрицата
Каква е истината? По този въпрос в момента могат да се изкажат само предположения. Но редица други примери с видни интелектуалци от държави в съветския лагер, които след разпадането на Източния блок бяха огласени като бивши сътрудници на комунистическите тайни служби, се вписват в една и съща матрица. Част от тези хора са били искрено убедени в комунистическите идеи, други са били шантажирани със заплахи срещу професионалната им позиция или срещу семействата им, трети са подписвали декларацията за сътрудничество просто от лекомислие и без никакво намерение да сътрудничат, четвърти са били водени единствено от опортюнизъм и конформизъм, както и от искреното си убеждение, че няма лично да навредят никому. Много често тези мотиви са се преплитали и допълвали, а понякога престараващите се бюрократи от комунистическите тайни служби са „доукрасявали" досиетата, за да симулират дейност и успехи.
Напълно възможно е и Юлия Кръстева донякъде да се вписва в същата матрица. Млада и амбициозна българка, която на 24-годишна възраст заминава със стипендия за Париж, където бързо се присъединява към (ляво-) интелектуалната сцена, омъжва за писателя Филип Солерс и скоро си спечелва авторитет с работата си по такива модерни направления като феминизма, психоанализата и постструктуралисткия дискурс. Как са се развили по-нататък събитията – можем само да предполагаме. Известни са обаче сходни случаи, в които обикновено се случва следното:
Един хубав ден на вратата на източноевропейския интелектуалец, „избягал" на запад, почуква симпатичен негов сънародник, който моли за разговор. В хода на този разговор се разбира, че гостът е представител на комунистическите служби и предлага на въпросния интелектуалец едно на пръв поглед съвсем безобидно сътрудничество: да уведомява службите за интелектуалните дискусии в приелата го западна демокрация. Някъде в разговора се промъкват и двусмислени заплахи срещу семейството на интелектуалеца, останало зад Желязната завеса, а също така идеологически обобщения за „общата борба на прогресивните сили по цял свят срещу капитализма и империализма". Накрая двамата се разделят с някакви смътни уговорки, които представителят на тайните служби интерпретира като съгласие за сътрудничество, а интелектуалецът-невъзвращенец – като неангажираща размяна на мисли. И дори когато после пише своите информации до „Центъра", той продължава да мисли, че не върши нищо лошо, не вреди никому, а просто разказва общоизвестни факти и по този начин опазва близките си от неприятности. Но след като се е прибрал у дома, неговият гостенин вече се води „водещ офицер", а досието на избягалия на запад интелектуалец постепенно се пълни с информации.
Архивите не забравят
Минават години, въпросният интелектуалец отдавна вече не пише информации до Центъра, а навярно дори е забравил за този епизод. Архивите обаче не забравят. И пак в един хубав ден досието излиза на бял свят, интелектуалецът е опозорен, приятели и съмишленици му обръщат гръб, а той самият вече не знае в кой свят живее… Един от най-добрите познавачи на лявата интелектуална сцена в Европа, британският историк Тони Джъд, много точно описва дилемата, в която попадат такива хора и техните добронамерени критици: „За нас са понятни изборите (а също и причините за тях), които хората са направили (…). Понятни са дори ако лично ние никога не бихме направили такъв избор и освен това добре знаем, че двайсет години по-късно много от тези хора ще съжаляват за решението си или ще го преизтълкуват в благоприятна светлина: греховете на младостта, принудата на обстоятелствата и т.н."
Тони Джъд, който през 1970те и 1980те се движи в едни и същи парижки интелектуални кръгове с Юлия Кръстева, вече не е между живите. И няма как да се включи в дискусията около оповестеното досие на голямата интелектуалка. То обаче още дълго ще занимава световната интелектуална общност.