2015 година може и да не ни донесе това, което статистически се очаква от нея. Тя може и да не напише епилог на банкрута с всичките му бележки под линия, посветени на затъването в дългове в името на един процъфтяващ криминален елит. Но дори и мрачните прогнози да се сбъднат, 2015-а е мислима и по друг начин - като година на бунта. Но не на познатия бунт, който сваля Пеевски от поста му в ДАНС, или спира държавното чалгизиране на културата, а на бунта в защита на личното достойнство. Онова, което властите от всички партии се състезават да отнемат - колкото е възможно по-публично и колкото е възможно по-настъпателно.

Говори си, не ми пречиш

Най-яркият пример за посегателство върху личното достойнство е това, което наблюдаваме в съдебната власт. Съдиите, които протестират срещу овладяването на професията им от неграмотност и корупция, се натъкват на една изчерпваща всичко реакция - просто тишина. При това те положиха огромни усилия да бъдат чути: съставяха докладни, становища, заявления, жалби, внасяха предложения, писаха статии, дори се събраха на протестен митинг - нещо нечувано в историята на съдебните органи. Отговорът на всичко това би могъл да се сведе до най-обикновен отказ да се разгледа съответният проблем и тогава щяхме да обсъждаме правилността или законосъобразността на съответното решение. Но българският случай е едно ниво по-ниско от обикновената нередност - протестите на съдиите биват подминати просто с мълчание. Тоест, възмутените дори не успяват да се снабдят с резолюция, на която да пише “отхвърля се”. До тях достига само една закачлива устна забележка: “вас ви няма”.

Подобна беше реакцията на кабинета “Орешарски” срещу протестиращите - сякаш на площада нямаше никой. Подобна беше и реакцията на министъра на културата, когато различни творци му поискаха оставката - вместо да обясни защо няма да я подаде, министърът подчерта, че би водил разговор с “истински” творци, които дори назова поименно. Тоест, въпросът отново беше сведен до това дали възмутените изобщо съществуват, а не до това дали възмущението им подлежи на зачитане.

Може и по друг начин

Поведението на всичките три власти - законодателна, изпълнителна и съдебна - е достатъчно синхронно и достатъчно еднозначно, за да се предполага, че от тях могат да се очакват корекции по един или друг конкретен проблем. Ако насреща стои човек, чието единствено усилие е да не те вижда и чува, дали има смисъл да го заговаряш за застрояването на Банско? Едва ли. Освен в един случай: ако го заговаряш по този въпрос всеки ден, наред с останалите хиляди въпроси, посрещани с глухота и слепота, до пълното им сливане с посланието: ако не ме чуваш и виждаш, повредата е в твоя телевизор. Ще го сменя, за да ме дават пó на фокус.