Националният празник предразполага към саморефлексия. Сред вечните теми, които 3-ти март извиква в българското национално съзнание, са отношенията с Русия и смисълът и значението на патриотизма. Двете „исторически сюжетни линии”, разбира се, са свързани.

В „Русия се завръща на Балканите” Димитър Бечев защитава тезата, че отношенията между балканските правителства и Кремъл винаги са почивали на тънки сметки. „Това, което прозира под приповдигнатата реторика за братство, панславизъм, православна солидарност и исторически връзки, често е суров опортюнизъм”. Владимир Гелман отбелязва, че „идеологията вероятно е най-малко значимият фактор в руската политика след рухването на Съветския съюз”. В своя ироничен манифест към балканските държавници Флориан Бийбър допълва „Владетелят” (1513 г.) на Николо Макиавели. Той заключава, че условие за успех в „барутния погреб на Европа” продължава да бъде майсторското жонглиране между Запада и Изтока, между НАТО и ЕС, от една страна, и Русия, от друга.

Внимателният анализ на историческите документи разкрива, че ролята на Русия в Освободителната война (1877-1878г.) далеч не е била вдъхновена от алтруистични съображения. Тя е била продукт на имперска политика. „Царското правителство преследваше във войната с Турция завоевателни цели и само ползваше лозунга на една освободителна война”, това се признава в издадената от Академията на науките на СССР „История на България” (1954 г.). Както отбелязва писателят емигрант Стефан Попов в очерка си „България и Европа”, злощастният Берлински конгрес е неизбежен. Прелиминарният Санстефански мирен договор от 3 март 1878 г. е резултат от волунтаризма на руската дипломация, която действа прибързано и непохватно, без да осигури подкрепата на другите Велики сили. Така се ражда широко пропагандираният мит за Русия – освободителката, закрилницата, бранеща нашето отечество от злите западни конспиратори, които са го осакатили.

"Неблагодарната" България

Легендата се използва с пропагандна цел в противоречивата история на отношенията между Русия и България. А в годините след края на Студената война митът е припомнян от представители на Кремъл, за да внуши вина на блудната дъщеря – България – която, предавайки своя ангел хранител, намерила пристан във „вражеските съюзи” НАТО и ЕС. Например, заслугите на Русия - Освободителката бяха изтъкнати с нравоучителен тон миналата година от руския патриарх–кагебист Кирил при неговото посещение в „неблагодарната” България. Много е възможно да чуем подобни укорителни думи и от Дмитрий Медведев, който ще бъде в България на 4-ти и 5-ти март.

Тази плоска, доста грубовата „емоционална манипулация”, оказва се, върши работа. Макар лидерите на балканските държави, в това число и българските политици, да не пропускат да флиртуват с Москва, дегизирайки циничния прагматизъм в сакралните одежди на духовното единение между славянските народи, сред значителна част от хората маската минава за „чиста монета”. Въпреки че 70% от българите одобряват членството на страната в ЕС (според проучване на „Екзакта”, публикувано през април 2018 г.), България е единствената членка на ЕС и НАТО, в която населението е разделено, както твърди доклад на Globsec от януари 2018 г., по въпроса за това, „кое е по-добро”: либералната демокрация (42%) или авторитаризмът (37%), като 70% посочват, че „харесват руския президент Владимир Путин”.

Инструментите за въздействие

Връщайки се към визитата на г-н Медведев, трябва да се посочи, че положителният ефект от този тип „аудиенции” е в това, че те винаги осветяват руските емисари в България. Така стигаме до спонсорирания от Русия патриотизъм или по-точно радикален популизъм, представян като кръстоносен поход в защита на консервативните християнски ценности. Можем само да се запитаме ако, както твърди L'Espresso, италианският вицепремиер Салвини и неговата Лига са получили 3 млн. евро от Кремъл, с колко ли са се облагодетелствали българските приятели на Владимир Путин? Сделката, захранила Лигата в навечерието на европейските избори, е за продажба на дизелово гориво.

Енергетиката вероятно е най-важният инструмент за въздействие, използван от Кремъл. Руските олигарси и политиците, които ги дирижират, бързо разбраха, че в света на „победилия капитализъм” финансовото „мотивиране” е по-убедително от всяка идеология. Турски поток 2 ще бъде предмет на разговорите между Медведев и Борисов в София. В този контекст, президентът Радев се втурна отрано на барикадата. Той избра доста неподходящо място – срещата на НАТО в Кошице. Там заяви, че е направил необходимото в документ от срещата да отпаднат текстове, които „застрашават реализацията на важни инфраструктурни проекти от наш национален интерес”.

Хладна лобистка сянка

Г-н Цветанов побърза да сравни президента с Мадуро, забравяйки че управляващите са тези, които размразиха проекта АЕЦ „Белене”. Впоследствие се оказа, че в Кошице Радев е подписал декларация, в която се осъжда агресивната политика на Кремъл. Вицепремиерът Каракачанов нареди „противодействие” на хибридните заплахи, но упрекна Брюксел в „двоен стандарт” към Русия.

Жонглирането между Русия и Запада е рисковано и може да има висока политическа цена. Тарикатските опити за седене на два стола най-често завършват с падение. Същевременно над олтара на българския патриотизъм продължават да стоят чужди икони, да се веят чужди знамена.

И когато говорим за „материализирането на визитата” на Медведев (по израза на Радев), построяването на „газовото хъбче” (с думите на г-н Борисов) ще струва около 1.4 млрд. евро. Има индикации, че проектът ще спечели руската компания ТМК. Редица факти поставят под съмнение изгодата за България от Турски поток 2. Например: едва третият пазарен тест бе успешен; от началото на 2020 г. през тръбата трябва да потече газ, а българската отсечка от 474 км е още на хартия. Така, в навечерието на светлия празник, за пореден път хладна, лобистка сянка падна като надгробен камък върху българския патриотизъм.