Повечето от тези резолюции са близки по съдържание и еднакви по ефективност. Т.е. остават без никакъв ефект. Най-известната от тях е резолюция № 242, чието приемане на 22-ри ноември навършва 40 години. Ретроспекция от Петер Филип:

Шестдневната война през месец юни 1967 г. из основи променя политическия и военен пейзаж в Близкия изток. 19-те години след основаването на държавата Израел до тази война носят отпечатъка на заплахи от страна на арабските държави, че Израел ще бъде разрушен и колелото ни осторията – върнато назад. Шестдневната война дава да се разбере, че подобни заплахи надали могат да се вземат насериозно: Израел спечелва войната и се превръща в окупационна сила на територии, които многократно надхвърлят собствената му. Израел контролира Синайския полуостров, сирийските Голански възвишения, а също така населяваните от палестинците области в ивицата Газа и на Западния бряг, до 1967 г. управлявани от Египет респективно от Йордания.

Някои политически среди в Израел първоначално вярват, че военни победи с подобни измерения би трябвало да се достатъчен залог за мир с арабските съседи, ала последните отхвърлиха мира: на 1-ви септември 1967 Арабската лига гласува в Хартум трите си “не”: “Не” на признаването на Израел, “Не” на преговорите с Израел и “Не” на мира с Израел. Светът е разочарован, също и миролюбивите кръгове в Израел. В Израел се засилват гласовете, издигащи искането, завоюваните територии да бъдат запазени.

В ООН нараства загрижеността, че фронтовете ще продължат да се втвърдяват, че политическото разрешение отново ще е невъзможно и опасността от нова война ще продължи да расте. Шест месеца след шестдневната война Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 242, призоваваща и двете страни към разум и сдържаност и предложена на двете страни като основа за мирно уреждане на конфликта.

СС подчертава в резолюцията недопустимостта на придобиване на територии чрез военни действия и съставя каталог от искания, които са оправдани и до ден днешен. Така например Израел да се изтегли от териториите, коупирани в рамките на конфликта и да бъде признато правото на “всяка държава” в региона да живее в “мир в рамките на сигурни и признати граници”. Освен това да се гарантира свободата на корабоплаването по международните морски пътища, да се намери справедливо разрешение за проблема с бежанците и да се гарантира “териториалната неприкосновеност като и политическата независимост на всяка държава от региона”.

Дотук добре. Разумна база за мир. Само дето Арабският свят току що е потвърдил в Хартум, че не проявява никакъв интерес към подобен мир, а в Израел се засилват позициите на онези сили които вярват, че могат да постигнат сигурност посредством задържането на окупираните територии. Едва постепенно и двете страни започват да възприемат резолюция 242. Това обаче е възможно само, защото всеки я тълкува по своему.

Най-важният пункт е за изтеглянето. В англоезичният вариант се казва “от окупирани територии”, докато във френскоезичният е “от окупираниТЕ територии”. Израел използва само англоезичния вариант, докато аралбите, естествено, изхождат от френския. Представителят на Великобритания в ООН лорд Карадън, изиграл важна роля при формулирането на резолюцията, многократно обявява британския вариант за решаващ, ала ООН не прави нищо, за да доизясни нещата.

Напреженията в Близкия изток продължават и през есента на 1973 г. избухва Октомврийската война. Отново СС се чувства длъжен да призове след края на тази война към мир. С Резолюция 338 Съветът подновява изрично призива към осъществяване на Резолюция 242 от 1967 г., ала отново безуспешно. И въпреки това: в 242 за пръв път все пак е зафиксирано какъв мир е необходим за региона. Пунктове, които по-късно се откриват и в “пътната карта” за Близкия изток и които на всяка мирна конференция трябва да бъдат естествената основа за желания успех. Стига участниците в конфликта веднъж да проявят истинска заинтересованост към такъв успех.