Коментар от проф. Евгений Дайнов:

Америка се ражда отново покрай кандидатурата на Камала Харис за президент от името на Демократическата партия. На мястото на тихото отчаяние, на притихналото очакване на победата на един все по-отвързан Доналд Тръмп дойде невиждана вълна от оптимизъм и ентусиазъм. През първите десет дни от нейната кампания Демократите бяха заляти от безпрецедентна вълна от 300 000 нови доброволци за кампанията и събраха 200 милиона долара, предимно от обикновени хора. Социологическите сондажи се обърнаха наопаки и докато Джо Байдън се влачеше зад Тръмп с 5-6 процента, в момента Харис е пред Тръмп с толкова. Очертава се ярка победа на Демократите, невиждана от първия мандат на Барак Обама.

Какво стана? Как стана? И доколко е важно, че стана?

Преди отказа на Байдън от президентското състезание американската политика изглеждаше изхабена, обезсилена, без посока. Системата бе блокирала до степен да предлага на избирателите избор между 81-годишен и 78-годишен кандидат - единият все по-крехък, другият все по-буен. Надушили отслабването на политиката, хора около Тръмп обещаваха установяването на диктатура от латиноамерикански тип, а самият Тръмп намекваше на американците, че веднъж изберат ли го, повече никога няма да им се наложи да гласуват. Защото повече няма да има избори.

После се появи Камала Харис и тихото отчаяние се преобърна на 180 градуса. За секунди се превърна в ентусиазъм - ентусиазъм именно за политика.

Американски журналист описа как се е намирал в автобус, пълен с младежи, когато по радиото се чула новината, че Джо Байдън се отказва да бъде кандидат в полза на Харис. Целият автобус избухнал в аплодисменти и радостни викове. Съдейки по социологическите изследвания, тази радост в момента се изплисква от рамките на Демократическата партия и плъзва из цялата страна.

Отчаянието се обръща в радост тогава, когато се появява надежда. И не просто надежда, а надежда, въплътена в политик, който излъчва спокойствие и нормалност след години на политика, която окуражаваше истерията, простащината и омразата. Освен с пословичната си усмивка, Харис веднага започна да залива американците и с послания за единение и постижения - след години на разединение и на усещането, че страната отива към провал.

Победата на Камала Харис ще спаси света в най-буквалния смисъл. Всякакви диктатори и почитатели на Тръмп ще притихнат. Америка няма да се затвори към света, за да се вари в собствените си омрази. Но още сега политическото преобръщане, постигнато от и покрай Харис, носи уроци за всички, включително за нас тук в България.

И тук, както доскоро в Америка, политиката е арена на омраза, разделение, лични вендети и грозно говорене. И тук, както доскоро в Америка, системата изглежда блокирала и неспособна да роди смислени мнозинства, на ръба на някаква диктатура. И тук, както доскоро в Америка, политическите лидери изглеждат овехтели, изхабени, охлузени, а доста от тях - озлобени.

В демократическия край на българската политика нещата изглеждат като при Демократите в Америка, докато Джо Байдън беше начело. С една дума: безнадеждно, тъжно, обезкуражаващо, затапено. Нужно е не продължаващо търсене на начини за участие във властта чрез различни, все по-екзотични комбинации с други партии, а мнозинство или поне сериозно второ място. Категорично е необходимо привличането на още стотици хиляди гласове с оглед бъдеща ефективност, вместо сегашното бълбукане около дребни текущи инициативи, обърнати с гръб към избирателите.

Най-важното: надеждата

Ако се разбере, че работата на партиите в една демократична република е да привличат гласове, а не да пробват различни сглобки, това означава две неща. Първото: разговор с хората, всекидневен, по интересуващи именно тях въпроси. Второто: отстъпването встрани на сегашните лидери, които въпреки че са предимно на половината на възрастта на Джо Байдън, започват да изглеждат като него - и съответно намирането на еквивалент на Камала Харис. Комбинацията от двете ще даде и най-важното трето: надеждата и съпътстващата я радост.

Политиката на отчаянието е специалитет на крайните авторитаристи, популисти и подобни неприятни типове. Политиката на демократите е политика на надеждата. Ако огледате някой политик и видите, че не предлага надежда - значи или не е демократ, или не е политик. И няма работа на арената на политиката.

*****

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.

Разгледайте и тази фотогалерия от архива ни: