Сега България е в 1990-та година. Условно казано. Като съпоставка. През онази, истинската 1990-та година нямаше разделение на ляво и дясно. Имаше сбор от партии, обединени в Съюз на демократичните сили, които искаха да отхвърлят социализма като обществен строй и преименувалите се на БСП комунисти. Те пък също искаха да променят строя, но малко само, по свой си начин и за своя изгода. Нещо като „перестройка“ по нашенски.

Цялото политическо разнообразие

В тогавашния Съюз на демократичните сили имаше всякакви партии. Имаше, например, Радикалдемократическа партия. Само като любопитна подробност - един от водачите на тогавашната Радикалдемократическа партия впоследствие се преобрази на радикален консерватор и върл почитател на Орбан. Подобни чудати преображения впоследствие се оказаха достатъчно многобройни, за да се превърнат в правило, а не в изключение на правилото. Имаше и Консервативна екологична партия. Имаше и Социалдемократическа партия. Имаше и Демократическа партия. И Земеделска партия, разбира се. Даже няколко такива. Имаше и нещо, наречено "Либерален конгрес". И то партия.

Самото тогавашно СДС включваше цялото разнообразие на политическите разцветки. И нямаше разделение на ляво и дясно. За десен условно се приемаше именно Съюзът на демократичните сили, въпреки че в него членуваше и Социалдемократическа партия. За лява условно се приемаше Българската социалистическа партия, макар в нея да нямаше нищо ляво - просто бившата комунистическа върхушка искаше да запази влиянието, придобивките и властта си, привличайки гласовете на уплашени от промените и тъгуващи с умиление по соца бивши комунисти. Това ляво разделение още тогава беше определено от един мастит комунистически вестникар като противопоставяне на "червените бабички" срещу "червените мобифони".

БСП още не е решила каква партия да бъде

Повече от трийсет години по-късно Социалистическата партия все още не е решила окончателно чия партия трябва да бъде - на "бабичките", или на "мобифоните". Дали да бъде съвременна европейски партия или да си остане наследничка на бившия комунистически режим.

В това отношение сегашният ѝ водач Корнелия Нинова успя, за известно време поне, да отърси БСП от славата ѝ на неизменна част от управлявалата досега политическа и стопанска върхушка, като прие да управлява заедно с „Продължаваме промяната“. Нинова, обаче, не продължи с осъвременяването на партията си. Може би, защото крайно "ляводесният" вожд на друга една подобна партия - „Възраждане“ започна да отнема от гласовете на БСП. Може би, защото вижданията на тъгуващата по едно измислено минало част от избирателите ѝ по някакъв причудлив начин я сродиха с крайнодесни и консервативни залитания.

Така възгледите на някои крайнодесни европейски партии и на привидно консервативни нашенски партии по един учудващ начин съвпадат с путинските разбирания за национализъм, православие и борба срещу либерална Европа.

Същинското противопоставяне

Всички тези безредни и доста объркващи  политически преплитания, противоборства и сблъсъци са следствие от едно много по-дълбинно и същностно противопоставяне. Противопоставяне между тези, които искат да освободят държавата от една обществена сила, вече прераснала по подобие на БКП в прослойка, и другите, които заради страховете си от новото, заради една мнима сигурност, а може би под влияние на пропагандата или пък заради облагите си, желаят Борисов отново да властва.

Това същностно противопоставяне наподобява, с всичките му условности, онова от 1990-те години и точно поради тази очевидна прилика, свързаните с досегашната власт политици, анализатори и журналисти упорито и целенасочено (рядко поради неумение да вникнат в същността на явлението) го пренебрегват или го изместват към разни кабинетни умопостроения за избор между ляво и дясно, либерално и консервативно, евроатлантизъм и „азиатщина“ (последното противопоставяне вече e по-истинско, но не и същностно).

И ако продължим съпоставката с ония времена, то един управленски съюз между ГЕРБ, БСП, ДПС, а и още някой, ще изглежда толкова невъзможен, колкото невъзможен изглеждаше някога и съюзът между един царски наследник и наследниците на неговите душмани - комунистите. Тези наглед невъзможни съюзи ще бъдат оправдавани, разбира се, с недоизтъркани все още призиви и послания от рода на "за спасението на България", "заради националните интереси", "за общото благо", „за да влезем в еврозоната и Шенген“ и други подобни.

Мъчително, но неизбежно

А смяната на досегашната управляваща прослойка с едно истински демократично управление ще бъде не само мъчителна, като отърсването от комунизма, но и също толкова неизбежна. Така че, след тези или следващите избори най-вероятно ще имамеуправление, подобно на Беровото в началото на 1990-те, което поради ускорения ход на политическото време, ще трае много по-кратко.

А като се има предвид същността на предстоящия избор и нуждата от коренни преобразувания, определението на Кирил Петков за "добрите" и "лошите" сили вече не изглежда несръчно.

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.