Културата - тоест начинът, по който гледаме на света - е в самите основи на човешкото поведение. Тя се променя много по-бавно от политиката, идеологията и дори икономиката. Ще рече: промените в политиката, в идеологията и в икономиката са сравнително повърхностни и сравнително лесно обръщаеми; когато обаче се промени културата, това е толкова сериозно, че задава параметрите на бъдещето за поне две-три поколения.  

Мощна културна революция

Вече едно поколение време – според демографите това са 30 години – ние, българите се лашкаме в политиката и в идеологията (слава Богу, не толкова в икономиката). Тези две арени са като бурно море – много голямо, не като Черното. В голямото море вълнението, когато започне, няма посока; друса във всички посоки едновременно. Под това друсане, обаче, и за огромна изненада на наблюдателите, през цялото време е вървяла мощна и еднопосочна културна революция. И тя следва ясна посока: от ориенталско-феодалния Изток към европейско-цивилизования Запад. Това наблюдение е особено важно днес, когато ориенталско-феодалните (и съответно пропутински и пронацистки) сили изригват в последни трескави усилия да върнат България там, където беше преди 1989 година – и където няма работа отново.  

Ако се вгледате в културата на бившите социалистически страни, много лесно ще можете да прецените, коя до каква степен се е откъснала от съветската диващина и е напреднала към западната цивилизация. Във всекидневието степента на напредъка личи от начина, по който изглеждат улиците и другите публични места; от начина, по който те посрещат в магазините или по който хората се справят с боклуците, които произвеждат. По тези признаци, например, Киев е по-напред от София, София – от Скопие, а Скопие – от Москва. Можем да направим същото градиране вътре във всяка страна. У нас, например, Варна е очевидно в плен на съветската диващина, докато Севлиево, например, отдавна е на западния бряг.  

Културата, обаче, отвъд всекидневното поведение, има и така наречените „високи измерения“. Няма да задълбавам в българските постижения в сферата на белетристиката или на киното. Ще се съсредоточа само върху онази публична арена, на която се подвизават деятелите и коментаторите на общото благо.  

По какво се познава този модел

Колкото по-близо до съветско-ориенталския модел е дадена страна, толкова по-многословни, неясни, трудно разбираеми и досадни са нейните политици и политически коментатори. На всичкото отгоре очакват от публиката да отделя време да разбира скритите послания между редовете, намеците и алюзиите (които предимно и само говорещите си разбират). И обратно, колкото си по-близко до модела на западната – успешната – цивилизация, толкова си по-кратък, ясен и лесно разбираем.  

Това важи, колкото и странно да звучи, не само за страни, но дори за отделни публични индивиди. Доналд Тръмп, например, в последните седмици създава страхотни главоболия за своя щаб, тъй като бърбори безкрайно и във всички посоки едновременно, сякаш е представител на ориенталско-съветското пространство. Дългогодишен стратег на Републиканската партия възкликна наскоро по американска телевизия с отчаяние: „За да стигне твоето съобщение до хората посредством медиите, в говоренето си ти трябва да си дисциплиниран, ясен и кратък – нещо, което Тръмп не е“.  

Тръмп, разбира се, не е просто отделно взет индивид. Той е представител на онези анти-цивилизационни сили, които по принцип говорят по този начин. Виктор Орбан, например, както и Реджеп Ердоган и Ким Чен Ун говорят дълго, неясно, мъгляво и объркано – но затова пък заплашително. Речите им нямат структура, нито ясни приоритети. На тях обаче такива не им трябват. Медиите са техни и ще ги отразят благосклонно, каквото и да кажат.  

Език, разбираем само за най-отявлените им следовници

В крайна сметка, ако останат на власт достатъчно дълго, въпросните говорители изработват свой собствен език, разбираем само за тях си, тяхното близко обкръжение и най-фанатичните им следовници. За разбиране на различните позовавания, понятия и термини в речите на Орбан, Ким и Ердоган, например, е необходим квалифициран преводач, дори ако ползваме английската версия на техните словесни изяви.  

Путин, трябва да се отбележи, си спестява многословието, но не спестява заплашителния мистицизъм, характерен за тези хора. След толкова години на власт неговите словесни изяви също стават все по-трудно разбираеми (украинското настъпление в Курска област е „ситуация“). Ориенталската многословна мъглявост Путин е оставил на църквата и на откровени мистико-нацисти като Александър Дугин, които да пускат отровна мъгла в главите на крепостните.  

Какви са едните страни, и какви – другите

Многословни и мъгляви са политиците и коментаторите в Беларус, Узбекистан, Азербайджан, Туркменистан, Казахстан, Венецуела – споменавам само страните, чиито медии и лидери криво-ляво следя. Без да знаем нищо за такива държави, само по говоренето на техните публични фигури ние можем да разберем с какви страни си имаме работа: бедни, уплашени, потиснати, крадени, насилвани.  

От говоренето на мнозинството политици и коментатори в САЩ или Британия, обратно, можем да стигнем до заключението какво представляват тези страни – демократични, цивилизовани, уважителни, правови. По принцип политическата цивилизованост се движи обратно на слънцето - от запад (обикновено започвайки от САЩ) на изток, но има и изключения. Говоренето в Сърбия и Северна Македония, Унгария и (в по-слаба степен) Словакия, например, издава, че във всичките аспекти на своите уредби тези страни клонят към ориенталско-съветския модел, макар да не са в същинския Изток. 

Украинците са отделна реалност. От една страна, те са по-организирани, спретнати, прибрани и дисциплинирани – по-западни от българите. От друга, техните говорители в основната си маса говорят все едно времето е безкрайно, а публиката е длъжна внимателно да разшифрова всичките им многословни послания. Има и бързо увеличаващо се малцинство коментатори, които говорят все по-дисциплинирано, ясно и кратко – за разлика от руската т.нар. опозиция, например, която е замръзнала някъде в 1987 година. Явно в Украйна с доста бързи темпове върви някакъв „преход“ към озападняване на публичната арена.  

А България?

Къде сме ние? Ние сме обратното на украинците. В битовата си култура сме ориенталски мърльовци. Но в публичното си говорене сме безапелационно част от западната цивилизация. Дори най-отявлените наши адепти на съветщината и на ориенталщината се научиха да говорят дисциплинирано, ясно и кратко, макар съвето-ориенталците да комбинират това с простащина и лошо възпитание ала Тръмп и Орбан.  

Публичното говорене е същностна част от културата – обществена, социална, политическа. В това отношение сме Запад. Тъй като културата е в основата на всичко останало, тази констатация означава, че каквото и да става в повърхностния слой на политиката, България няма как да стане ориенталско-съветска страна. Този извод се подкрепя, доколкото разбирам, и от последното изследване на „Алфа Рисърч“ за цивилизационните нагласи на българите. Запад сме, не сме Изток. По-близо сме до Камала Харис, отколкото до Владимир Путин. 

При едно внимателно социално инженерство в недокрай западни страни като България и Украйна, например, анализът на културата би задал пределно ясни параметри на въздействието. В България, например, трябва да се насочват усилия и ресурси за цивилизоване на битовото поведение, за преодоляване на безхаберието, мързела и липсата на целеполагане. Украинците по тези параметри са си добре. Там ще трябва да се инвестира в по-висшите сфери на голямото мислене и на публичното говорене за общото благо.  

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.