ДВ: Какво мислите за протестите? Способни ли са да променят нещо и какво?

Здравка Евтимова: Протестите са най-категоричното изразно средство на всяка човешка общност, стигнала до предела на своето търпение. Говорим за лошото управление на страната, произтичащо от безогледната алчност на управляващите - които и да са те, за наглостта на овластения елит, за повсеместната корупция. Всичко това се превръща в ежедневие, в норма за властимащите. Това е унизително и убийствено за гражданите. За управляваните корупцията е тежко, осакатяващо заболяване. Протестите са лекарството, към което хората прибягват, за да спасят своя живот, своето човешко достойнство и бъдещето на децата си.

Когато един народ не използва думи, а протести, за да покаже какво съсипва живота му, е дошло време за промяна. Днес българите пишат историята си не с думи, а с протести. И ще променят живота си към добро.

Вярвам в демокрацията, вярвам, че тя означава равни права за всички, привилегии никому, затова чрез протести демокрацията се възражда. След масови протести  правителството подаде оставка. България ще се пребори за своето европейско бъдеще. И ще я има.

Но защо близо 60% не гласуват? Имате ли обяснение?

Мнозина в България не участват в изборите поради ясно заявеното недоверие към политическата система. Познати хора ми казват: "Всички партии обещават ли, обещават и нищо не изпълняват, гласуването не води до никакъв резултат, не виждам промяна." 

Недоверието се засилва от многобройни корупционни скандали. Като по чудо нито един висшестоящ политик не е наказан. Излиза сух от всякаква течност, по-чист от сълза. Немалко българи не откриват партия или кандидат, които да защитават техните интереси. Това води до усещане за безсмисленост. Ако добавим и умората от честите избори през последните години, можем да си представим защо хората не гласуват. Негласуването във висока степен е отрицателен вот, то е форма на протест.

Но отказът да гласуваме прави демокрацията слаба. Сами оставяме важните решения за страната ни в ръцете на същите малко на брой политици, които са ни омразни. Затова призовавам: "Да гласуваме!" Така има надежда да предизвикаме желаната промяна.

От друга страна: чудесно напипвате болките на "малкия човек" , но дали просто не регистрираме тези болки на душата? Как ги лекуваме?

Болката е най-малкият общ знаменател в живота на всички хора от всички епохи в човешката история. Болката е най-добрият учител по човечност. Защото всеки я е изпитвал и всеки може да си представи как угасва раненият, болният. Регистрирането на болката е поставяне на диагноза за състоянието, в което се намира обществото ни. Едва когато знаеш диагнозата, можеш да мислиш за лечение. Пишещият лекува с думи внимателно, с тъга и обич. Понякога знае, че не може да помогне, но не се отказва. Не се предава. Пише - независимо дали възхваляват или охулват написаното.

Лекувайки отделния човек, писателят лекува човечеството. Дори никой да не чете написаното, той продължава. Дори самият да изгаря от болка, спасява от болка човека, който живее в разказа му. 

Как го постига? Като оставя себе си в написаното. Представите си за честност, предателство, низост, добро. Странно е, че колкото повече от себе си дава, толкова повече има - и това е необяснимият парадокс на писането. Или по-скоро на присъдата да пишеш.

"Присъдата да пишеш". Това сякаш е най-хубавото и едновременно тъжно, напомня за Уилям Блейк. Така трябва да се казва биографията Ви. Впрочем гласувате ли? Защо "да" или "не"?

Винаги съм гласувала. Следвам една и съща линия, водена от убеждението, че България ще я има след мене. Че тя ще бъде дом на днешната и утрешната българска младост, а младостта не търпи лъжи, лицемерие и подлост. Младостта иска чисти улици, чисти сърца, чисти градове. Младостта е неопитна, често лековерна, но пълна с енергия, здраве, планове за добри дни. Да - гласувам и мечтая за по-строга дисциплина, например сплав от ясни изисквания и свобода за творчество в училищата. Необразоваността е съвременното робство.  Гласувайки, аз се надявам, че поне с половин милиметър помагам на младостта да напредне по пътя на упорития труд, почтеността, високото знание, науката.

И как Ви изглежда вечната политическа драма у нас? Дали не се развиваме въпреки нея, парадоксално?

Честите избори, постоянната нестабилност, злостните караници между представители на различните партии ме отблъскват. Политическото пространство е разлюляно от мълнии и светкавици на взаимни обвинения, компромати, схеми, непрекъснато бушуващи конфликти. Обществото е разколебано, разединено.

Внимателно следя какво се случва - понякога имам усещането, че политиката е театрално представление с обезцветени от употреба декори и досадили ни действащи лица. Ще ми се да разглеждам сюжета като комедия, но посоката, в която се развива действието, ме натъжава. Доминацията на лични и тяснопартийни интереси определя духа на целия спектакъл. Въпреки това увереността ми, че България ще намери своето добро място в европейското семейство, остава силна. Защото българите са във висока степен практичен и корав народ, хора, които са готови да побеждават и никога да не спират борбата за бъдещето на децата си.

Трябва ли влиятелният писател да изследва местна душевност - като Томас Ман или Шюсаку Ендо - без да заема видима гражданска позиция? Това не е критика, тъкмо обратното - аз например смятам, че абсолютно не.

Дали пише, рисува, поправя двигатели, строи къщи, шие ризи, работи в банка или е учител в детска градина, всеки гражданин в България има свои политически убеждения и изразява свободно своята гражданска позиция. Често това води до загуба на стари приятели. В  семействата избухват спорове и понякога угасва доверието. Но колко интересен е животът ни! Не скучаем нито ден. Дори да желае да скрие позицията си по острите проблеми на деня, както питаш, талантливият писател не е в състояние да го направи. Талантът не търпи раболепие. Нито пък някой може да го скрие под пласт пренебрежение и хули.

Ако талантлив човек създаде текст в подкрепа на теза, която не споделя, а напротив, тази теза е в противовес на усещането му за справедливост, какво се случва? Нека си представим, че писателят напише този текст. Със сигурност ще си спечели издигане в йерархията, ще бъде канен на конференции, фестивали. Дотук добре. Но това е най-сигурният начин талантът му да изсъхне - след всеки следващ удобен текст, след всяко раболепно изявление, след коленопреклонно интервю - докато накрая талантът на човека умре.

Пишещият ще си остане на високата позиция, с поканите за фестивали и конференции, но ще го напуснат гладът и жаждата да пише, ще загуби мечтата си за двайсет свободни минути, за да остави в лаптопа си началото на някой разказ, люта мисъл, стихотворение. Струва ли си високата позиция, тържествените фанфари, лъскавите фотографии на конференции и фестивали? Талантът го няма в кръвта. Не ти се пише. А еволюцията е работила милиарди години, за да постави този див глад за писане, този глупав талант в гените ти.

Така е то. Талантът не търпи предателство.

Добре, така е, както казва Вонегът - so it goes. Може ли да разкажете набързо за това откъде идвате? И въобще как станахте писателка?

Майка ми беше счетоводител в едно ТКЗС. Беше в село Църква, Пернишко. Баща ми беше електротехник в това село, сега квартал на Перник. Баба ми можеше да чете думи с три-четири букви, дългите думи я измъчваха, но ходех след нея и ѝ се молех: "Прочети ми една приказка!" Помня, давах ѝ приказките на Вилхелм Хауф  - "Джуджето Дългоноско", "Мнимият принц". Тя отваряше книгата, показваше ми картинките, и така цял час до края на приказката. Добре, обаче аз се научих да чета и я питах: "Бабо, ама тука не пише така, ти защо ме лъжеш?" Тя ме поглежда осъдително и отрязва с типичния си пернишки диалект: "Моме, моме, ти на кого веруеш? На мене ли, дето от парцал месо на човек те направих, или на некой шваб, дето очите не си му видела?"

Майка ми имаше сини очи, които знаеха какво ще помисля една седмица преди да си го помисля. Кандидатствах в английската гимназия в София - сега Първа английска гимназия. Навремето приемаха само две момичета без привилегии от окръзите Перник, Кюстендил и Благоевград. Мама каза: "Нито една стотинка няма да дам за частен урок. Не влезнеш ли, напразно си ми яла хляба." Влязох, но на второ място и тя ме порица: "Видя ли, не си първа. Напразно си ми яла половината хляб". Завърших паралелно английската и немската гимназия в София, за да я умилостивя, но мама изтъкна: "Не можеш да правиш шкембе чорба!" Когато бях  на шест-седем години, баща ми ме научи на следното: "Като си самотна, вместо да ходиш да плуваш в Струма, напиши някоя история. На ти тая тетрадка. Иначе може да се удавиш. Какво ще правя аз без дъщеря?" "Глупости!", разфуча се мама. "Пак твоите фантасмагории, Василе. Ние сме честни хора в Църква. Не давам никакви измишльотини да се пишат в тая къща." Точно това ми трябваше - изписах тетрадката, та пушек се вдигна. И досега ми е хубаво с думите.

Има ли своеобразна и някак мета "кръв от къртица", която да лекува по някакъв начин самата българска съдба - властово и отвъд видимото? Да бди, един вид?

Българите лекуват сами себе си. Колкото по-трудно е, толкова по-корави, по-успешни са те. Всеки под българско небе е уникален - не се дава, не се предава, инат за хиляда човека носи под кожата. Страхувам се от този инат - да не приеме формата на нож, който се забива в гърба на неговия притежател. Да не се трансформира в мързел, високомерие, неграмотност.  Нека хората с по-голям жизнен опит да обучат неопитния как да превърне ината в постоянство, в работа. Нека разберем, че лесни пари няма. Лесните пари те правят лесен човек - лесно се продаваш, лесно предаваш четата за още няколко пачки.  

Трудните пари те правят майстор - това за мене означава, че не кръв от къртица помага, а умението да правиш нещо много трудно за изпълнение. Но всеки път като го направиш, да постигаш качество, така щото дори хората - озлобени от трудностите по пътя си - да платят и да кажат: "Браво, майсторе. Благославям всяка стотинка, която ти дадох."

Майсторството ни направи интересни за света. Да обърнем ината в майсторство - това е ключът към добри дни за нас. Тогава светът ще ни търси, ще ни цени и с благодарност ще знае къде е България.

За тих и умозрителен финал: кое му е хубавото на Перник?

В Перник всяка улица е разказ - понякога мрачен, но почти винаги хубав. В Перник има една пътека покрай Струма, точно където реката напуска квартал "Църква" и тръгва към "Мошино" - брегът е стръмен, обраснал в шипки и глог. Много коприва расте на това място. Ако човек мине оттам и е с милостиво сърце, ще напише стихотворение. Ако е корав и се срамува от сълзи, но се приближи към реката - ще започне да пише разкази. Ако е мъж и е пил три каменарки - тоест лютата пернишка ракия от джанки - такъв човек, ако още не се е оженил, ще се ожени, но ще напише роман. И това, което не е хубаво в Перник, за мене е хубаво.