Коментар на Еми Барух
На 4 април дискусията "Патология на едно честване”, предвидена в програмата на Културния център на Софийския Университет, не се проведе “от съображения за сигурност”, породени от манипулативни и насъскващи публикации, от заплахи по интернет, но и от гневни телефонни обаждания на влиятелни хора в държавата”, както бе съобщено от организаторите. По този повод - и в синхрон с “влиятелните хора в държавата” - ректорът проф. Георги Вълчев заяви, че след като има държавна позиция “по въпроса за българските евреи” (тема на дискусията), то “като публична институция, разбира се, ние сме в ситуация да защитаваме официалната държавна позиция…”.
Само 4 месеца след встъпването му в длъжност, ректорът на най-старото висше учебно заведения у нас показа, че не разбира фундаменталния смисъл на академичната автономия в демократичния свят. Академичната автономия е прогласената и гарантирана от Конституцията възможност университетът самостоятелно, свободно и независимо да решава всички въпроси, които се отнасят до академичното самоуправление на неговата територия. Академичната автономия се изразява в предоставяне на пространство за изява на хора със свободна научна и морална съвест. А това изключва подчиненост, сервилност, угодничество и всякакви други „наведени“ жестове на духа и тялото, които се съобразяват с влиятелните хора в държавата. Това изключва готовността да защитаваш “официалната държавна позиция”.
Според Иванка Гезенко, експерт в Държавна агенция архиви, историята се повтаря. Дали е най-неочаквано?
Дежавю
Годината е 1933. На 1 април в Германия е извършен бойкот на еврейските магазини, на 7 април е приет закон, с който евреи адвокати, нотариуси, лекари и учители са изхвърлени от държавни и културни учреждения, а на 10 май в Берлин публично са изгорени книги на еврейски автори. Група общественици в България, сред които Антон Страшимиров, проф. д-р Асен Златаров, проф. Емануил Попдимитров, Екатерина Каравелова, Димитрина Иванова, Иван Камбуров, Досю Негенцов, Иван Кирилов, Д.Б. Митов, Хаим Фархи и д-р Н. Леви организират „Една протестна конференция на българската интелигенция против изстъпленията в Германия“.
Конференцията е насрочена за 3 юни, 1933 година в 18.00 часа, в салона на Чиновническото кооперативно дружество на бул. „Цар Освободител“. Вестниците „Мир“ и „Слово“ публикуват статии срещу членовете на инициативния комитет и заявяват, че не е работа на български граждани „да се месят в делата на велика Германия“. На 3 юни 1933 г. д-р Леви изпраща писмо на Асен Златаров, с което го уведомява, че „свиканата за довечера протестна конференция няма да се състои поради забрана на полицейското комендантство“.
Само дето няма намеса на полицията
Толкова за натрапчивото дежавю - с тази разлика, че на 3 април 2024 г. полицията в България не се намеси. Но се намеси декларация на Организацията на евреите в България “Шалом”, според която най-правилното нещо е дискусията да бъде отложена, “за да не бъде използвана в политически аспект в предстоящата предизборна кампания”. Което напомня за алахическото правило „Законът на правителството е закон“ (Dina d`malkhuta dina) - принцип, според който евреинът е задължен да спазва законите на държавата, в която живее.
Повече от 80 години ни делят от събитията през 1943 г., когато България спасява "своите"евреи и депортира “чуждите”. Много от тези години са преминали под знака на различни национални инициативни комитети, а политическите послания към обществото, произтекли от дейността им, водят до различен прочит - от опити за подмяна, през цензуриране и манипулиране на историческите факти и до включването на пропагандната машина.
Да поговорим за академичната свобода
Точно университетът е институцията, което би трябвало да застане срещу пропагандните тези на държавата. По която и да е тема, в която и да е държава. Преди няколко седмици бе публикувано изследване на Индекса за академична свобода, изготвено от повече от 2300 експерти на базата на събрани данни в 179 държави. Изследването измерва свободата на изразяване, намесите в университетите, развитието на научните изследвания и ред други важни за академичната автономия фактори въз основа на пет критерия, между които - академично изразяване и университетска автономия.
Според проф. Катрин Кинцелбах от Университета „Фридрих-Александър“ в Eрланген-Нюрнберг, Германия, която е част от екипа, 45,5% от населението на света живее в 27 страни, където академичната свобода е силно ограничена или тотално отсъстваща. А ние? Да не би да следваме тенденцията?
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.
****