Обречена ли е да бъде разпиляна мозайка – множество лични истории без общ разказ и оценка – колективната ни памет за близкото минало? Може ли един музей да осмисли мракобесната хватка, сковала България в продължение на 45 години?

Тези и още куп други въпроси витаеха из софийските улици през изминалите две седмици. „Фестивал 10.11", дело на „Софийска платформа“ и нейни партньорски организации, направи препратка към 10 ноември 1989 г. – началото на демократичния преход в България – с идеята, а и надеждата да рестартира разговора за тоталитарното комунистическо минало на страната.

„В този дигитален свят истински диалог за близкото минало, пълно с толкова много травми, всъщност няма. Фестивалът е опит да създадем в градска среда пространства за диалог“, споделя пред ДВ Луиза Славкова, основателка на „Софийска платформа“. Именно такива пространства бяха историческите турове, изложби, работилници и публични дискусии, които се проведоха между 2 и 14 ноември в столицата. 

Осмисляне на миналото

Писатели, историци, архитекти, преподаватели, хора на изкуството и граждани имаха възможността да се насладят на един от успехите на демокрацията – разговора между несъгласни. И въпреки че ключови въпроси не получиха еднозначен отговор, то духът на фестивала по-скоро се усети в тихото единодушие относно това какво всъщност представлява осмислянето на миналото .

Според Луиза Славкова един подобен процес започва именно от жертвите на репресиите на режима. „Изведнъж ти можеш да говориш свободно и да търсиш справедливост, можеш да се опитваш да поправиш една неправда, да градиш паметници за твоите съратници, които са загинали на дадените места“, пояснява Славкова. За пример тя дава ежегодните поклонения в памет на жертвите на концлагера „Белене“ , които за първи път се организират през 1990 г. от бивши лагеристи.

„Оттам нататък, разбира се в идеалния случай, би трябвало това да бъде държавна политика, защото огромната тема след края на един тоталитарен режим е темата за справедливостта. Първата ключова политика е свързана с възстановяване на правото и раздаване на справедливост", казва основателката на „Софийска платформа“.

Като следващи стъпки тя очертава отварянето на архивите и осигуряването на достъп до тях, както и създаването на институти, които да извършват изследователска дейност на база архивните документи. Друг ключов момент в осмислянето на миналото, според Славкова, могат да бъдат лустрационните закони, които да забранят на лица, свързани с тоталитарния режим, да заемат високи длъжности в администрацията, армията и службите за сигурност. Към днешна дата в България подобен процес остава само с щампата „препоръчително“.

Германският опит с преодоляването на белезите от диктатурата

По подобен начин обрисува подхода на Германия д-р Улрих Мелерт, историк към Федералната фондация за преосмисляне на диктатурата на Германската единна социалистическа партия (ГЕСП). „Гражданското общество беше изключително важен фактор“, споделя в разговор с ДВ д-р Мелерт. За пример той дава активистите за граждански права, които през 1990 г. окупират части от бившата Щази централа в Берлин и чрез гладна стачка извоюват свободния достъп до досиетата. „Това бе една от първите големи промени“, спомня си историкът. Следват частни инициативи и такива на сдружения на жертви, насочени към поддържането на места на памет – затвори, лагери – и големи инвестиции в научни изследвания по темата.

Д-р Мелерт обръща внимание и на друг повратен момент  – създаването на Комисията „Разглеждане на историята и последиците от диктатурата на ГЕСП“ през март 1992 г. в германския Бундестаг . Една от основните ѝ задачи са били именно историческият анализ и моралната оценка на диктатурата. „Тук се осъществи нещо като политическо и обществено разбирателство по отношение на историята ни“, добавя историкът.

„За мен голямата разлика между Германия и България е, че те тръгнаха от колективните места. От бившите Щази затвори, от лагерите направиха музеи, тоест от тези места, които са принципно пазител на колективната памет. Нашето усещане е, че при тях почти няма бели петна“, казва Луиза Славкова. Носталгичните настроения в Източна Германия, „Ostalgie” ("Ost” – изток, "Nostalgie” – носталгия), тя си обяснява именно с липсващото пространство за лични истории – особено за тези с положителен заряд.

Тези наблюдения споделя и д-р Мелерт – „След гражданското ангажиране през 1990-те възникна ситуация, в която у източните германци се създаде впечатлението, че историята я разказват или западните германци, или техните „слуги“ от перспективата на възмутени, недоволни хора.“ Според него много хора в Източна Германия продължават да виждат в ГДР не просто „Щази и затвори", а място, където са живели, обичали и където са се смели („gelebt, geliebt, gelacht").

Славкова е категорична, че трябва да има място и за хубавите спомени, но и да е пределно ясно, че те не са функция на тоталитарния режим . „При нас е точно обратното. Вече 36 години ние плуваме в едно море от лични истории, които са много различни, но най-присъстващи са носталгичните, които са именно на този принцип“, пояснява тя и допълва – „Всъщност поради липсата на този голям наратив, който е институционализиран в тези места на памет, ние продължаваме да се лутаме.“ 

Липса на политическа воля

По време на работилниците, изложбите, а и в личните разговори между посетителите на фестивала, в един момент на повърхността съвсем естествено изплува въпросът за отсъстващата политическа воля.

Според Луиза Славкова една от причините е силната и много активна роля на бившата БКП след 1989 г. и днешното ѝ продължение в лицето на БСП, която вместо да се изправи пред собственото си минало и да се разграничи от него, продължава открито да се гордее с над 100-годишна си история. „Те продължават всеки път, когато се заговори за мандата на Комисията по досиетата и за мандата на комисарите, най-вече да казват „Тази комисия трябва да се затвори – тя си е свършила работата.“ С това те нямат предвид, че тя трябва да премине в един институт за изследване на паметта. Това, което те имат предвид е, че тази комисия няма нужда въобще да работи, да съществува“, допълва в разговор с ДВ Славкова.

„Комунизмът бе награден с една историческа снизходителност. Това роди една политическа колебливост", каза в рамките на една от публичните дискусии писателят Захари Карабашлиев. От своя страна общинският съветник от СОС Веселин Калановски сподели, че в края на 20-и век основна цел на управляващите е била стабилизацията на страната насред тогавашната финансова и икономическа криза. „Живяхме много бедно, крайно бедно. (…) 1990-те години бяха наистина годините на оцеляването. И ние гледахме напред“, сподели Карабашлиев.

„Следващите правителства бяха един постоянен политически компромис. Нещо непрекъснато трябваше да се съобразява – една партия с друга партия, сбор от коалиции, „златни пръсти“ и т.н. Цялата тази тема, извинете за израза, просто като че ли отпадна“, допълни Калановски.

Може ли един музей да осмисли комунистическото минало на България

За организаторите на „Фестивал 10.11“ краткият отговор е „Не.“. Въпреки това те са категорични – една подобна инициатива е съществена за стартирането на процеса по осмисляне на близкото минало.

„Когато отидеш в Германия в бивш Щази затвор, много често там те посреща човек, който е лежал в даденото място. По този начин хората не само получават възможност през разказа да лекуват травмата си, но им се дава и една друга видимост в обществото. В българското общество тези хора са абсолютно невидими“, разказва пред ДВ Луиза Славкова. Според нея най-подходящото място за музей на комунизма е бившата Дирекция на Народната милиция на бул. „Сливница“ 235 до Лъвов мост. Именно там, без съд и присъда, са извършвани жестоки убийства и изтезания.

През август месец тази година стана ясно, че въпросната сграда е попаднала в списъка на държавни имоти с "отпаднала необходимост" и е за продан. Веселин Калановски обясни как тогава Столична община е проявила интерес към имота – „В мига, в който го поискахме, моментално го извадиха от този списък и вече не е за продан." В допълнение общинският съветник спомена за идеята подземията под бившия мавзолей на Георги Димитров да бъдат превърнати в музей на тоталитарния култ – „Имаше изготвен доклад с пълен анализ с идеи. (…) Този доклад не видя бял свят – той седя между 2021-ва и 2023-та почти готов и никога не влезе в зала за обсъждане. За същия период България бе управлявана от правителства, в които или доминираща, или присъстваща част бяха хора, които не са особено щастливи да се осъществи тази идея."

За Луиза Славкова ситуацията може да бъде обяснена и с прагматизъм – „Ако трябва общината и общинският съвет да вземат решение дали да отделят един бюджет от няколко милиона за построяването на музей на комунизма , или за построяването на една детска градина, представете си как би изглеждало общественото мнение. Защо да даваме пари за музей, като можем да ги дадем за детска градина?“

Междупоколенческият диалог и приносът на младите

„Разбрах какво е комунизъм едва когато започнахме да го учим в училище. Никой вкъщи не ми е говорил за това“, бяха думите на гимназист, който взе участие в работилница, посветена на работата с очевидци в училище. Неговите съученици в залата споделиха ако не същия, то много подобен опит.

Поради тази причина до голяма степен „Фестивал 10.11“ бе обърнат именно към младите хора, които според Луиза Славкова се намират в една много неудобна позиция – „Ти седиш под едно такова напрежение, че въобще нещо трябва да знаеш, ама никой не ти говори за него, уж трябва нещо да разбираш, а ти не си го учил. От друга страна родителите ти мълчат за това, а баба ти и дядо ти пък са носталгични."

За несъстоятелен Славкова смята укора спрямо младите, че не са достатъчно критични и не се интересуват от тоталитарното комунистическо минало на страната. „Ако младите не се интересуват и не знаят нищо, не са виновни те. Виновни сме ние, виновни са поколенията преди тях, защото не са създали условията за това или не са в медиите, в които виреят младите хора. (…) Трябва да създаваме пространства, в които да ги привличаме с неща, които на тях са им любопитни и интересни“, допълва основателката на „Софийска платформа“. Тя отбелязва също, че междупоколенческият диалог е двупосочна улица.

„Младите хора в момента ми се струва, че са по различен начин свободни, по много по-различен начин е свободна тяхната мисъл“, казва Славкова. За нея тяхната роля в справянето с близкото минало е ключова заради умението им да задават по непринуден начин онези неудобни за предишните поколения въпроси.

„Има огромно разочарование по отношение на 10-и ноември заради големите обещания, неизпълнени обещания. Но някак си аспирациите, идеалите, надеждите на 10-и, според мен, продължават да бъдат валидни. Те са някак си общочовешки. Кой не иска да живее свободно? Кой не иска да живее в справедливо общество? Всяко поколение трябва да пълни заявките на 10-и със собствено съдържание и да води собствените си битки“, заявява категорично Славкова.

Защо всичко това е важно днес

Разказът за комунистическото минало на България е по-важен от всякога. Той може да бъде използван като инструмент за сигнализиране и разбиране на съвременните заплахи срещу свободата, закона и човешкото достойнство.

„Когато си излязъл от авторитарна система преди няма и 40 години, това е един от разказите, който трябва да можеш да разказваш, за да разбират хората какво се случва, когато демократичният им инстинкт е слаб, когато институциите са слаби, когато гражданското общество е слабо. И сега има перфектните предпоставки една авторитарна държава да се етаблира в България, защото всички тези неща са на лице“, алармира Луиза Славкова.

Но докато има инициативи като „Фестивал 10.11“, които се нагърбват с нелеката задача да не оставят мракобесните периоди от историята ни да тънат в забрава, някъде там се прокрадва надеждата, че България не е обречена да ги повтори. Само обаче ако е готова да назове истинските имена на палачите.

Още по темата вижте тук - от архива на ДВ: