Случващото се в Украйна ни задължава да отправим поглед назад в историята, за да открием дълбоките корени на днешните събития. Затова нека обобщим историческите факти.

Измамиха ли Москва за разширяването на НАТО

Руската официална доктрина и пропаганда от доста време повтарят най-вече следното: САЩ и НАТО излъгаха Горбачов, че Алиансът няма да се придвижи нито сантиметър на изток - именно това е причината за днешните сблъсъци. Всъщност обаче такова обещание никъде не е скрепено черно на бяло. Днес вече са налице достатъчно благонадеждни документи и източници, от които става ясно какво се е случило през онази паметна 1990 година, когато беше взето решението за обединяването на Германия.

Според германския "Зюддойче Цайтунг" никой не е изучил тези материали по-добре от харвардската историчка Мари Илис Сарот, която миналата година издаде третата си книга, посветена на края на Студената война. Книгата се казва "Нито сантиметър", като заглавието препраща тъкмо към спорното обещание, че НАТО няма да се разширява. Срещу Сарот често се използва аргументът, че като американска гражданка тя самата е пристрастна, припомня германското издание, но противопоставя извода си, че никой не е положил толкова усилия за историческата справедливост, колкото самата Сарот. Статията в германското издание е озаглавена "Измамен ли беше Съветският съюз от Запада?".

Обширен разговор с 54-годишната историчка е публикуван в друг германски вестник - "Велт ам Зонтаг". Пред това издание тя припомня, че в началото на 1990 година главният въпрос гласи: Какво следва оттук насетне? Студената война е свършила, но на територията на тогавашната ГДР все още има 380 000 съветски войници. И изобщо не е ясно дали Москва ще се съгласи Германия да бъде отново обединена. В интервюто си за "Велт ам Зонтаг" историчката обяснява:

"В началото на 1990 се проведоха редица дипломатически разговори. В един от тях тогавашният държавен секретар на САЩ Джеймс Бейкър казал на Горбачов приблизително следното: "Как Ви звучи една такава хипотетична идея: Вие разрешавате на Германия да се обедини, а ние Ви казваме, че НАТО няма да се придвижи дори на сантиметър в източна посока". На което Горбачов отговорил: Да, звучи като добра идея, можем да я обсъдим в бъдеще."

Мари Илис Сарот припомня, че около този разговор няма съмнения, но в същото време на хартия не е подписвано нищо. Черно на бяло съществува само известният Договор "2+4" от септември 1990.

"В този договор пише, че НАТО има право да разшири зоната, в която действа член 5 за задължението на организацията да защитава своите членове - да я разшири отвъд линията на Студената война, тоест и върху територията на ГДР. Москва го е подписала. Но Путин днес го премълчава, защото този факт не му е изгоден."

Историчката говори и за противоречивите твърдения на Михаил Горбачов, който през 2014 казва, че по време на преговорите за обединяването на Германия не е ставало дума за НАТО. Но архивите на самия Горбачов съдържат бележка, че той лично е говорил с американския външен министър Бейкър за НАТО. И е споделил предположението си, че страните от Средна и Източна Европа искат да напуснат Варшавския договор и по-късно да влязат в НАТО. С други думи, обобщава Сарот, говорено е за НАТО.

В обширното интервю във "Велт ам Зонтаг" става дума и за последната публикация на "Шпигел" по същата тема, в която се цитират "новооткрити източници". Те също потвърждават, че - за разлика от казаното през 2014 от Горбачов - в преговорите за обединяването на Германия източното разширяване на НАТО е присъствало като тема. Двама дипломати, които участват в тогавашните преговори - германецът Юрген Хробог и американецът Реймънд Сейц - през 1991 година са на мнение, че Западът все пак е поел ангажимента да не разширява НАТО отвъд Елба. Работата обаче е там, че техните началници - президентът на САЩ Джордж Буш и канцлерът на ФРГ Хелмут Кол - не са ги упълномощавали за такива обещания. По този въпрос историчката казва:

"Ако в рамките на преговорите "2+4" Сейц и Хробог все пак са преговаряли със Съветите за бъдещето на НАТО - и то въпреки указанията от Белия дом и от канцлерството, те са превишили пълномощията си. И няма значение кой какво си е спомнял през 1991 година - онова, което се брои, е официално подписаното през 1990. А то е ясно, такава е била официалната позиция на Федералната република, Великобритания, Франция и САЩ."

По-нататък в разговора с историчката става дума за последвалата фаза на разведряване в отношенията между Запада и Москва. По този въпрос Мари Илис Сарот казва:

"Имаше три решаващи момента: един още при управлението на Джордж Буш, другите два вече при Бил Клинтън. От гледна точка на Буш Студената война беше спечелена от НАТО, тъй че нямаше нужда от нов мирен ред или от каквито и да било промени. (…) Буш ясно даде да се разбере, че новият мирен ред в Европа ще бъде твърде подобен на стария и по този начин свали от дневен ред всички възможни алтернативи, примерно неутрална Средна Европа, ако не и разпускането на НАТО."

Вторият решаващ момент, според историчката, настъпва в мига, когато по време на мандата на Бил Клинтън няколко източноевропейски държави, като например Полша и Унгария, ясно казват, че искат да влязат в НАТО. Тя цитира думите на Клинтън - така, както ги е преразказала и в книгата си "Нито сантиметър": "Момент. Нека не бързаме толкова. Защото ще ни се появи проблем. Какво ще стане тогава с Украйна? Какво ще стане с другите бивши съветски републики?". Според историчката Клинтън си е давал сметка, че през Европа отново ще се тегли разделителна черта: между държавите, които са под закрилата на НАТО, и онези, които не са.

"В началото на 1994 Клинтън казва приблизително следното: "Проблемът е най-вече Украйна. Няма да има траен мир, ако оставим Украйна на произвола на съдбата". Едва не паднах от стола, когато прочетох това."

Историчката припомня, че на този фон администрацията на Бил Клинтън разработва една междинна фаза: така нареченото "Партньорство за мир", в чиито рамки държавите от Средна Европа постепенно да се придвижат към членство в НАТО, а партньорството да бъде отворено и за страни като Украйна, Беларус и Казахстан.

"Това решение не беше особено популярно, защото Полша и Унгария искаха веднага да влязат в НАТО. Но "Партньорство за мир" имаше едно голямо предимство: то беше приемливо за всички участващи, включително и за Русия, която дори се присъедини. Полша от сърце мразеше тази идея, но Бил Клинтън убеди Лех Валенса."

"Сивата зона, възникнала в дните между 8 и 25 февруари"

В края на интервюто историчката стига до третия решаващ момент, предопределил днешното напрежение между Русия и НАТО: "За него е виновен не само Клинтън, но и Елцин. Първоначално демократизацията в Русия потръгна многообещаващо, но през октомври 1993 Елцин изпрати танкове срещу парламентаристите. А още по-лошо беше нахлуването в Чечения през 1994. За поляците това беше повратният момент, тъкмо тогава те казаха: След като Русия нахлува в Чечения, ние имаме нужда от закрилата на член 5. Източноевропейците увеличиха натиска. Да не забравяме и междинните избори в САЩ, спечелени от републиканците, които бяха за разширяването на НАТО. Под натиска на тези събития, а и в резултат от Меморандума от Будапеща, с който Украйна се отказа от ядрените оръжия и така изгуби част от важността си, Клинтън промени своето мнение и даде на източноевропейците член 5. И оттогава поехме по пътя, на който се намираме сега."

В този пасаж Мари Илис Сарот препраща към тогавашното решение на Украйна да предаде не Руската федерация ядрените оръжия от съветско време. По повод нейните изводи "Зюддойче Цайтунг" обобщава:

"Тоест, никога не е имало юридически обвързващи обещания или договори за ролята на НАТО след обединението на Германия. В преговорите за външнополитическите аспекти на германското обединение (преговорите "2+4") темата повече не се появява. Това си остава една сива зона, възникнала в устната комуникация в дните между 8 и 25 февруари."

*****

Вижте и това видео от архива ни: